— О, боже, толкова съм уморена — промълви тя. — Имам чувството, че съм напълняла с два килограма. Всеки път, когато решавах да подремна, се намираше някой да ме събуди и да ми предложи отново нещо за ядене.
Акира се засмя, но очите му останаха тъжни.
— Имиграционната служба и митническият контрол са насам.
Преминаването им отне доста време, но за щастие мина без инциденти. Най-накрая излязоха през един шумен и претъпкан терминал към изхода. Савидж все повече се замисляше над външността си. Никога не се бе чувствал толкова не на място, както в този момент, заобиколен от безброй много японци. Никога не бе имал съзнанието, че е различен, че е човек от друга раса. Струваше му се, че кожата му бе неестествено бледа, тялото му огромно, движенията му прекалено тромави. А японците сякаш правеха всичко възможно, за да не се докосват до него. „Дали Акира се чувства по същия начин, когато е сред нас?“ — чудеше се Савидж.
— Ще се погрижа за такси — каза Акира.
— А къде ще отидем? — запита Рейчъл.
За миг чувство на гордост замени тъгата в очите на Акира.
— На най-специалното място в света.
3.
Таксито си пробиваше път през тесните, криволичещи и претъпкани улици на северно Токио. Шумът и задръстванията бяха ужасни дори за човек, свикнал със суматохата на Ню Йорк. Изгорелите газове от автомобилите пречеха на Савидж да поеме дълбоко въздух. По време на четиридесетминутното пътуване той успя да забележи архитектурната шизофрения от двете страни на магистралата: хотели и административни сгради в западен стил бяха залепени за храмове и вишневи градини. Но вътре в града преобладаваше западната архитектура — небостъргачи, големи магазини, високи жилищни блокове, които приличаха на бетонни капсули, закрепени една за друга.
— През последните месеци на Великата Източноазиатска война, по-точно Втората световна война, както й казвате вие — поправи се Акира, — американците непрекъснато хвърляха бомби и опожариха почти цялата столица. Повече от сто хиляди души бяха убити. Хаосът бе толкова голям, необходимостта да се възстанови града толкова спешна, че никой нямаше време да следи за правилното архитектурно застрояване. Най-важното бе да оцелеем. Ето така се получи този затормозяващ лабиринт от улици. Западната архитектура измести традиционната. Седемгодишната американска окупация също си каза думата.
Савидж разглеждаше претъпканите улици. Всички бяха облечени с европейски дрехи. В съседство до ресторант с традиционна японска кухня можеше да се види бар в американски стил. Надписи на японски често бяха дублирани от текст на английски.
Акира даде указания на шофьора. Таксито зави покрай един ъгъл, подмина няколко магазина и жилищни блока в американски стил и спря пред каменна ограда с порта от полирано дърво.
Докато Акира плащаше, Савидж се чудеше защо спряха тук. Посегна към дръжката на вратата, но спря, защото си припомни, че в японските таксита шофьорът отваря автоматично вратите. Учтиво и удобно. Савидж се усмихна. Когато слязоха, се оказаха пред каменната стена. Тя бе два пъти по-висока от Савидж. „Какво е това място?“ Таксито бе заминало. Той погледна към Рейчъл, която също изглеждаше обезпокоена.
Акира пристъпи към домофона, монтиран в стената отстрани на дървената порта. Натисна едно копче. След секунда се чу нежен женски глас, който запита нещо на японски. Акира отговори. След това жената отново каза нещо, а в гласа й се доловиха уважение и радост.
— Добре. За миг се изплаших да не би нещо да се е променило по време на отсъствието ми — обърна се Акира към Савидж и Рейчъл.
— Най-специалното място на света?
Акира кимна.
Отвътре нещо изскърца. Вратата се отвори. Савидж с изненада забеляза възрастна жена, облечена в ярко кимоно. Това бе първият национален костюм, който бе видял до момента. На блестящото копринено кимоно бе изобразен красив мотив от цветя. Рейчъл възхитено ахна.
Посребрената коса на възрастната жена бе хваната на кок отзад с помощта на декоративен бамбуков гребен. Тя се поклони на Акира с притиснати една в друга длани.
Той също се поклони и каза нещо, на което тя се усмихна, после махна на Савидж и Рейчъл да влязат.
Пристъпиха изненадани. Разкрилата се пред тях гледка бе толкова хармонична, всеки детайл бе така балансиран, че да не задържа вниманието по-дълго от останалите. Савидж не можеше веднага да асимилира видяното. Стоеше върху пътека, покрита с бели камъчета. Вляво и вдясно от него върху златистия пясък бяха оформени с гребло извити линии, обикалящи около малки купчини от камъни, подредени на определено разстояние. Камъните бяха с различни размери и форми, но във всеки имаше нещо интригуващо — остри ръбове или интересни пукнатини. Виждаха се две кедрови храстчета, поставени с много вкус — едно вляво и едно вдясно. Високата стена приглушаваше шума от уличното движение и това позволи на Савидж да чуе, че някъде ромолеше вода. Полумракът хвърляше спокойни сенки.