В края на пътеката, която се виеше в синхрон със следите, оставени от греблото в пясъка, Савидж видя едноетажна къща. Това бе правоъгълна дървена постройка с керемиден покрив, който се спускаше стръмно и образуваше голяма стряха от двете страни. Краищата на покрива бяха положени върху колони. На прозорците се виждаха бамбукови щори, зад които светеха лампи.
Чистота, хармония, красота, ред.
— Да — промълви Рейчъл, като вдигна поглед към потискащите бетонни сгради, надвиснали над оградата, и отново насочи вниманието си към градината и къщата, — най-специалното място на света.
— Като че ли съм направил скок във времето — рече Савидж.
— Миналото — обади се тъжно Акира. — То е извор на доста проблеми, но тук ми създава уют.
— Но как…? Откъде…?
— Къщата е на баща ми. Веднъж ти бях споменал, че след войната се позамогна, като преоборудваше военни самолети в граждански. Хвърли доста пари в този имот. Това бе през 1952, а тук бяха покрайнините на Токио. Но още тогава земята бе много скъпа и той не можеше да си позволи нищо друго. Разбира се, отвън нямаше нито шумна улица, нито високи сгради. Той ясно виждаше тенденциите, но копнееше по миналото, по спокойствието на селската къща, спомен от детството. Затова построи тази сграда в стар стил, издигна високи стени и всеки ден след работа се отдаваше на подреждането на градината. Петнадесет години търпеливо нареждаше, пренареждаше, размишляваше, оценяваше. Понякога спокойно гледаше с часове, след което ставаше и внимателно преместваше няколко камъчета. Блъсна го кола и малко преди да умре в болницата ми каза, че съжалява, че не е успял да довърши градината. Сега аз трябва да направя това.
— Красиво е — Рейчъл докосна ръката на Акира.
— Аригато — преглътна неловко той, за да прикрие нахлулите чувства, след което посочи възрастната жена. — Това е Еко. Поддържаше домакинството на бащи ми — и продължи на японски към нея.
Измежду непознатите думи Савидж чу да споменават неговото и името на Рейчъл. Еко им се поклони. Те й отвърнаха със същото. По пътеката се чуха стъпки. Савидж видя от къщата да излиза слаб млад мъж. Бе с удължено лице и високо чело. Бе обут в сандали, както и Еко, и облечен в бежов костюм, препасан с кафяв пояс за карате ги.
— Това е Чури, внук на Еко — представи го Акира и отвърна на поклона и усмивката му.
Чури им се поклони и те му отвърнаха със същото.
— Когато се върна вкъщи — обясни Акира, — ставам сенсей на Чури. Има големи успехи в бойните изкуства, само трябва да усъвършенства меча. Между другото нито Чури, нито Еко знаят английски, но ще видите, че ще предугаждат всяко ваше желание.
— Благодарим за гостоприемството — обади се Рейчъл.
Акира я погледна с възхищение, след това каза нещо на Чури и Еко, които бързо се отдалечиха.
— За мен е чест да ви поканя у дома — обърна се към двамата Акира.
4.
Савидж свали обувките си под стряхата още преди Акира да направи това. Искаше да му покаже, че си спомня онова, което японецът им бе разказал. Рейчъл последва примера му. Акира кимна одобрително, постави обувките си до техните и отвори вратата, като се дръпна встрани, за да им направи път.
Лампата до прозореца хвърляше мека светлина в стаята. Стените представляваха хартиени прегради — шоджи, а подът бе покрит с правоъгълни рогозки — татами. Рейчъл се приближи до една графика с туш, изобразяваща гълъб върху гола клонка.
— Струва ми се, че никога не съм виждала нещо толкова… — без да се доизкаже, тя свали поглед от рисунката, а очите й блестяха.
— Класика от 16-ти век — осведоми я Акира. — От моята колекция. Доста скъпо хоби, но ми доставя удоволствие. Искате ли да видите и други? — той плъзна една от преградите, зад която се показа съседната стая.
В следващите двадесет минути те минаваха от стая в стая, като се наслаждаваха на изящните предмети и графики.
— Всичко, което видяхте, има един общ елемент — рече Акира. — Създадено е от самураи.
Рейчъл остана много изненадана.
— Да, военни, посветили свободното си време на изкуството — потвърди Акира.