Той се втренчи в тъмния таван, потънал в мисли за онова, което ги бе довело тук, което вероятно ги очакваше през утрешния ден и което можеше да им даде или отнеме шансовете за оцеляване. „Никакво право на избор. Трябва да рискуваме. Да вървим напред. А ако останем живи, какво ще стане с Рейчъл и мен? Дали тя има нужда само от опора в този момент? Или това е любов? Всеки иска да знае със сигурност. Тя вече имаше възможност да се оттегли. Но остана тук с мен, готова да рискува. Та за какво се безпокоиш тогава? Какво те гложди? Ако се влюбя още по-силно… тя ще разбере, че нейният защитник е човек като всички останали и може да й стана безинтересен.“
Савидж разтърси глава. „Какво има да му мисля толкова. Нали Рейчъл все повтаря: «Авраам повярвал по силата на абсурда. Вярата е абсурд. Любовта също. Трябва да вярваш.»“
„Не бери грижа за бъдещето. Улови мига!“
Той се обърна към преградата, която го отделяше от Рейчъл.
Но тази стена… Пулсът му се ускори при мисълта, че Акира всъщност бе проявил деликатност, като не ги бе попитал дали предпочитат една стая или две. Просто бе оставил на тях да решат. Савидж стана и плъзна една от преградите между неговата стая и тази на Рейчъл. Забеляза очертанията на тялото й под завивките. Тя бе съвсем близо и той видя, че лицето й бе обърнато към него. Лежеше с отворени очи и се усмихваше. Сякаш нещо прониза сърцето му. Тя се измъкна от футона и се мушна при него. Савидж издърпа завивката и покри главите на двамата, като изпита чувството, че е в спален чувал.
Устните им се сляха. Сърцето му заби още по-силно. Те се бяха вкопчили един в друг, като бързо развързваха пижамите си, без да престават да се целуват. Той нетърпеливо мушна глава под горнището на пижамата й и започна да целува гърдите й. Малко след това проникна в нея. Тя доволно изстена. Искаше да влезе колкото може по-навътре, да се слее с нея. Тя забиваше без да съзнава нокти в гърба му, дърпаше косата му. Изведнъж силно го целуна, като се опитваше да проникне дълбоко в устата му с език и да се слее с него. Когато достигнаха до оргазъм, целувката им бе така силна, че Акира едва ли можеше да ги чуе, защото те поглъщаха стоновете си.
6.
През нощта Савидж се събуди и му направи впечатление, че наоколо бе много тъмно. В къщата никъде не светеха лампи. През хартиените стени на стаята му не проникваха никакви отблясъци. Бе съвсем тихо. Чуваше само дишането на Рейчъл, която лежеше до него, прегърнала го през гърдите. Усещаше приятния мирис на косата и кожата й. Споменът за нейната нежност го накара неволно да се усмихне.
Савидж протегна крака и погледна светещия циферблат на часовника си. Три и седемнадесет. Бе спал повече от шест часа. Обикновено толкова сън му стигаше, но се изненада, че не бе почивал повече след уморителния презокеански полет и бурната нощ с Рейчъл. Може би още не бе свикнал с промяната на часовия пояс.
Рейчъл въздъхна на сън и се притисна към него. Той отново се усмихна. Каза си, че трябва да поспи още малко, за да си почине колкото може по-добре. Топлата завивка отстрани всички други мисли и го накара да затвори очи. Но изведнъж се сепна и ги отвори.
Някъде вляво от него, в задната част на къщата или по-скоро извън нея, долови приглушено покашляне. Почти седна в леглото от напрежение. След това си каза, че вероятно това бе Чури, който стоеше на пост отвън.
Савидж напрегна слуха си. Цели пет минути не успя да чуе нито звук. Каза си, че трябва да се отпусне. Но го глождеше мисълта, че Чури, който бе обучен от Акира, не би си позволил да кашля и то така, че да се чуе чак вътре. Нямаше начин Акира да бе пропуснал да му каже да не прави нищо, с което би могъл да издаде местонахождението си.
Все пак Акира бе споменал, че още не е приключил с обучението на Чури. Може би това бе само едно моментно неовладяно положение.
Савидж отхвърли всички неспокойни мисли и се притисна към Рейчъл, за да се наслади на нейната топлина. Внезапно вдигна глава.
Втренчи се в стената, която разделяше стаята от коридора. Долови слаб шум, сякаш от натиск върху рогозката — татами. Когато чу и втори подобен звук, вече престана да се двоуми — това бяха леки и бавни стъпки на предпазлив, бос човек. Ако стените не бяха от хартия и поради това така тънки, никой не би усетил нищо.
„Дали не е Акира? Може да има някаква нужда?“ — помисли си Савидж, но почти веднага се отказа от тази мисъл. Не бе чул шум от отварянето на преграда. „А може би е Чури, който е влязъл да провери коридора. Но защо му е да го прави? Нали вътрешността се охранява от алармена система? Или пък е Еко? Наспала се е и е решила да свърши някоя работа, например да приготви нещо специално за закуска.“