Савидж се спусна след тях, но изведнъж спря, защото усети, че е стъпил върху някакъв предмет. Бе пистолетът, който Акира не бе успял да намери. Бързо го вдигна и затича към градината. В коридора избегна Еко, която бавно се изправяше след сблъсъка с непознатия. Когато прескачаше Чури, Савидж забеляза тъмно петно на гърба му.
По формата на пистолета, който стискаше в ръка, предположи, че е „Берета“, деветкалибров, много използван във войските на НАТО и в САЩ.
Савидж се втурна към стълбите, по които се стигаше до японската вана, и продължи да се взира в градината. Там не бе така тъмно, както във вътрешността на къщата. Освен луната, през оградата проникваха отблясъци от уличните лампи. По пясъка се забелязваха следи от стъпките на двама души, които се отдалечаваха навътре.
Въпреки всички усилия, Савидж не можеше да види какво става там. Сякаш се бе спуснал облак. Чуваше само шума от уличното движение, някъде изсвири клаксон, изскърцаха спирачки. Внезапно в най-тъмната част на градината се разнесе звън. Това бе сблъсък от остриета на мечове. Стоманеният ек се усилваше, двубоят се ожесточаваше.
Савидж затича към градината. Стъпалата му потъваха в студения пясък. Започна да вижда по-добре. Луната проблясваше в металните остриета. Савидж внезапно спря, изненадан от появилата се изотзад тъмна фигура с меч в ръка и отстъпи вдясно.
Събитията се развиваха така светкавично тази нощ, противниците толкова неочаквано се бяха появили, че Савидж не можа веднага да познае кой е Акира и кой е неговият нападател. Вдигна пистолет, готов да стреля, когато бе сигурен, че различава биещите се. Двете фигури продължаваха да се дебнат в кръг с готови за нападение саби.
Ето го Акира! Като че ли това бе внезапно появилата се зад него фигура. Савидж не успя да стреля, защото двамата противници внезапно се нахвърлиха един върху друг, мечовете зловещо звъннаха, после още веднъж и отново започнаха бързо да обикалят в кръг.
Савидж започна напрегнато да се прицелва. По челото му изби пот. Държеше пръста на спусъка. „Да можеха да спрат да се въртят“ — мислеше си той. — „Само за секунда! Тя ще ми е достатъчна! Секунда! Не повече! Точно колкото за един сигурен изстрел!“
Но двамата противници продължаваха все така да се дебнат и бързо да променят позицията си. Нападателят на Акира изскочи напред, точно на мушката. Преди Савидж да успее да стреля, Акира се оказа на мястото му. Мечовете се преплетоха. Савидж продължаваше да се прицелва.
— Остави това на мен, Савидж! Той е мой, искам да отмъстя за Чури!
Савидж неохотно свали пистолета. Ако бе застрелял противника на Акира, щеше да лиши приятеля си от възможността да съхрани своята чест и да отмъсти за ученика си. Японецът никога не би му простил това.
Отстъпи от полесражението, но продължи да следи битката със свито сърце, ядосан, че не може да се притече на помощ.
Акира насочи острието на меча си към гърдите на нападателя. От своя страна той ловко се извъртя и замахна към главата му. Акира се хвърли напред и препречи меча му със своя, но той го освободи и се опита да го удари в дясното бедро. Острието изсвистя така силно, че ако Акира не се бе дръпнал навреме, нападателят щеше да отреже крака му.
Акира започна да настъпва. Яростно размаха меча си и се приближи към противника си, който заотстъпва назад. Акира продължи да напредва, а другият бавно отстъпваше назад, но изведнъж скочи вляво и отново закръжи около Акира. Той прекрати придвижването си напред, застана за миг неподвижен, очи в очи с нападателя. Онзи атакува. Акира отстъпи, но се подхлъзна и се удари в един камък. Савидж тежко въздъхна и вдигна пистолета.
Нападателят се хвърли срещу Акира, който се претърколи встрани. Мечът на противника се удари в камъка. Разхвърчаха се отломки. В този миг Акира се спусна към врага и успя да разсече тялото му отляво надясно, замахвайки яростно с меча. Чу се звук като от отваряне на цип, показаха се червата, оголи се гръдният кош. Рукна кръв като от фонтан. Нападателят политна назад, като че подскочи и се строполи в нещо като черна яма, което се оказа езерце. Тялото цопна тежко и след малко изплува с лицето нагоре, неподвижно, с широко отворени очи.
Савидж безмълвно излезе от мястото си. Тъй като бе тъмно, не се виждаше, че водата бе станала кървавочервена, но той ясно си представи картината. Въпреки че се бе нагледал на смърт, едва се въздържа да не повърне.
Акира втренчено гледаше трупа. Дишаше тежко. Преглътна шумно и се обърна към Савидж.
— Благодаря ти, че не се намеси.
— Доста трудно ми беше.
— Знаех, че мога да разчитам на теб — отвърна Акира. Луната се отразяваше в избилата по челото и лицето му пот.