— Виж — рече Савидж, — вътре в къщата не успях веднага да ти се притека на помощ, защото…
— Трябваше да се погрижиш първо за безопасността на Главния.
— Точно така. Реакцията бе автоматична. Няма нищо общо с чувствата, които изпитвам към нея.
— А ако не беше клиентка, а просто една жена, която обичаш?
Савидж не знаеше какво да отговори.
— Е, в такъв случай е щастливо съвпадение на двете.
— Да — объркан отвърна Савидж. Бе признателен на Акира, че му бе помогнал с отговора. — Изключително щастливо съвпадение.
— Но как ли са влезли? По стените на оградата има вградени сензори — запита на глас Акира, заобикаляйки езерцето, без да поглежда към плаващия вътре труп. Стигна задната част на къщата и продължи надясно.
Савидж го последва. След петнадесетина секунди се натъкнаха на някакво въже, замотано в пясъка. Проследиха го и видяха, че единият му край висеше във въздуха, закачен за съседната четириетажна сграда. Другият бе завързан за заровен в пясъка болт.
— Изстреляли са този болт отвисоко и със заглушител. Може и да са използвали някакъв катапулт, който действа безшумно, за да не чуе Чури.
— Спуснали са се по въжето и по този начин са избегнали сензорите на оградата — промърмори Савидж. — Но нали в къщата също има алармена система? Как са успели да проникнат вътре?
Акира горчиво посочи към Чури.
— Той ги е пуснал.
— Но как? Нали му имаше доверие?
— Несъмнено.
Двамата тръгнаха към верандата отзад. Акира посочи тялото на Чури.
— Виж къде е паднал. Вратата е отворена. Половината тяло е вътре, другата половина — отвън. Лежи по корем. Главата му е в коридора. По гърба има кръв. Дупка от куршум.
— Значи е бил застрелян изотзад, когато е влизал в къщата — предположи Савидж.
— Фактите го доказват — с болка отвърна Акира и се наведе над тялото на Чури. — Алармената система се изключва след влизане. След като е прекарал часове навън на пост, по някаква причина е решил да влезе вътре, вероятно до тоалетната. Застреляли са го веднага щом е изключил алармата.
„Може би кашлицата, която дочух, е била последен мъчителен опит да ни предупреди. Отварянето на вратата, шумът от падането на тялото изглежда са разбудили не само мен, но и Акира.“
— В Япония не се издават лесно разрешителни за носене на огнестрелно оръжие — каза Акира. — Затова Чури имаше сабя — същата, която моят преследвач грабна, когато изскочи навън. Може би Чури се е опитал да включи алармената система отново. Виж петното урина около бедрата му — Акира погали мъртвия по главата. — Защо си постъпил така глупаво, мой скъпи приятелю? Толкова пъти съм ти казвал да не напускаш поста си, да задоволиш всичките си нужди преди да застъпиш, а ако все пак почувстваш, че не издържаш, да се облекчиш на място? Безшумно. Неудобството, което би изпитал, е нищо в сравнение с изпълнението на дълга ти като защитник. Защо не ме послуша, Чури? Аз ли не бях добър учител? Може би не съм достоен за това? — Акира горчиво преглътна, раменете му потръпнаха, наведе се и целуна Чури по врата.
Савидж мълчаливо наблюдаваше. Не му идваше наум нищо, с което да успокои приятеля си. Отхвърляше всяко хрумнало му изречение, защото му се струваше прекалено патетично.
Най-накрая искреното съчувствие, което изпитваше, му подсказа какво да направи. Нямаше нужда от никакви речи. Никакви обобщения. Не трябваше да се опитва да намали скръбта от загубата. Само две думи, изречени от все сърце, щяха да помогнат.
— Страшно съжалявам — Савидж съчувствено обви ръце около разтърсваните от ридания рамене на Акира.
— Домо аригато — с все още треперещ глас отвърна Акира, като избърса сълзите си и се помъчи да поеме дълбоко въздух.
Някакво раздвижване в коридора насочи вниманието на Савидж натам. Вдигна поглед и видя Еко, застанала пред Чури. От очите й се стичаха сълзи. Тя бавно коленичи, седна и положи главата на своя внук в скута си.
Савидж с мъка преглътна.
Отново усети движение в коридора. Този път бе Рейчъл, която гледаше като хипнотизирана и залиташе в тъмното. Лицето й бе доста пребледняло, погледът й — празен. Бе се втренчила право напред, сякаш не забелязваше нито седналата Еко, нито Акира, нито Савидж. Клепачите й не помръдваха. „Господи“ — каза си Савидж, когато видя, че тя държеше пистолет в дясната си ръка. „Отишла е в стаята ми и е намерила оръжието на пода до първия нападател, убит от Акира. Казах й да стои в преддверието. Защо не ме е послушала? Какво ще прави с този пистолет?“
Савидж почувства кръвта си да пулсира в слепоочията. Като стъпваше внимателно, за да не я сепне и изплаши, уморено мина покрай Акира, Еко и Чури и постави ръцете си на раменете й: Насочи дулото на пистолета към стената, извади пръста на Рейчъл от спусъка, а след това бавно го измъкна от ръката й.