— Всички детайли съвпадат, трябва да ти повярват — размишляваше на глас Савидж, а на ум добави: „Добре би било.“
— Само че трябва да избърша отпечатъците от пръсти, твоите и на Рейчъл, от оръжията. После ще трябва да помисля как да поставя тези на нападателите — мъжът в твоята стая и другия в градината. Накрая ще се наложи да гръмна няколко пъти, за да оставя следи от барут по ръцете си, ако полицията реши да вземе проби от кожата ми… Сещаш ли се за нещо друго?
— Да. Моите отпечатъци по сабята.
— Ще се погрижа и за тях. А сега трябва веднага да тръгвате. В полицията ще направят съпоставка между часа на обаждане и медицинското изследване за съсирването на кръвта.
— Но къде да отидем? — неохотно запита Рейчъл. — Как ще се свържем с теб? Досега бяхме все тримата заедно, как ще се разделим?
— Веднага щом имам възможност, отново ще се присъединя към вас. Ще ви дам телефонния номер тук, но не се обаждайте, освен ако не е крайно наложително. Ще ви кажа как да стигнете до любимия ми ресторант. Чакайте ме там по обяд. Ако не мога да дойда, ще се обадя. Собственикът ме познава, имам му доверие.
— А ако нямаш възможност да се обадиш? — несигурно запита Рейчъл.
— В шест вечерта ще ви чакам отново в ресторанта.
— А ако пак не се видим?
— Ще опитам на следващата сутрин в девет. Ако и тогава не се появя, обадете се вкъщи. Еко ще вдигне и ако чуете думите „Моши-моши“, което означава „Ало“, значи нещата не са толкова зле. Ако отговори с „Хай“, което при нас е израз на неучтивост, трябва веднага да напуснете Япония.
— Не мога да постъпя така — обади се Савидж.
— Какво? — запита учудено Акира.
— Вече минах толкова препятствия. С теб или без теб трябва да довърша започнатото.
— Сами тук, както не знаете и езика, нямате шанс да успеете. Спомнете си какво съм ви казвал — Япония е едно островно затворено общество. От общо 125 милиона население тук живеят по-малко от 15 хиляди американци. На чужденците винаги се е гледало с подозрение. Няма кой да ви помогне в издирването. А и къде точно ще насочите търсенето?
— Там, където и ти — отговори Савидж. — Къде да намеря този мъдрец, за когото спомена?
— Няма да иска да разговаря с теб.
— Може би. Но трябва да опитам. Та, как да го открия?
— Много си упорит — отвърна Акира и извади лист хартия и химикалка от малко лакирано чекмедженце, като написа няколко цифри и указания. — Мъжът е мой „сенсей“. Би трябвало да го намериш тук — сгъна и му подаде листчето. — Но първо опитайте срещата в ресторанта.
— Без съмнение — отвърна Савидж и стана.
— Бързо ще се облека — Рейчъл също стана.
Савидж излезе от стаята заедно с нея. В другия край на коридора Еко бе сякаш застинала в същата поза — седнала на колене, с главата на внука си в скута. Сълзите капеха по лицето на мъртвия.
„Бог да я закриля“ — каза си Савидж. — „И всички нас.“
8.
Петнадесет минути по-късно Савидж и Рейчъл вече бяха в градината с чанти в ръце. Спокойствието, което им бе внушила при пристигането, остана само спомен. Сега изглеждаше населена с духове. На вратата Савидж се обърна и се поклони на Акира, който му отвърна по същия начин и каза:
— Сайонара7.
— Сайонара. Да се надяваме, че няма да е задълго.
— Ще свърша колкото мога по-бързо с полицията и ще се видим — Акира протегна ръка на Савидж за довиждане. Той не очакваше това чувствително отклонение от японския обичай и силно се развълнува.
След секунди Савидж отвори вратата, внимателно подаде глава и огледа пустата тъмна улица. Не забеляза нищо обезпокоително и нервно закрачи по тротоара, като се опитваше да прикрива Рейчъл с гърба си. Под горната си дреха бе скрил единия от пистолетите на нападателите. Завиха зад ъгъла. Вратата глухо се затвори. Савидж се чувстваше отвратително. Непълноценен. Самотен.
Аматерасу
1.
Когато се увериха, че не ги преследват, те продължиха да вървят. Слънцето изгря, улиците се оживиха. Когато пресичаха, трябваше да поглеждат дали не идват коли първо надясно, а не както в Америка и в почти всички европейски страни, защото тук движението бе като в Англия. Първата мисъл на Савидж бе да вземат такси, но се отказа, тъй като още не бяха решили къде да отидат. Но дори и да бяха, не знаеха как да обяснят това на шофьора. Акира бе решил въпроса само отчасти, като им бе написал указанията за ресторанта и „сенсей“ на двата езика. За момента никое от тези две направления не ги интересуваше. Вървяха без посока. Все пак трябваше да решат къде да отидат. Скитането бе не само безполезно, но и уморително. Чантите им натежаха.