— Не е зле да се качим на автобус — предложи Рейчъл. — Поне ще сме седнали.
Но тя бързо разбра, че греши. Всички автобуси бяха претъпкани. Нямаше никакви свободни места.
Савидж спря пред входа на една от спирките на метрото.
— То ще бъде точно толкова претоварено, както и автобусите — обади се Рейчъл.
— Сигурно е така, но нека проверим.
Озоваха се в същински лабиринт. Около тях сновяха забързани пътници, които едва успяваха да хвърлят любопитен поглед към двамата европейци. Някой бутна чантата на Савидж и тя се удари в крака му, причинявайки му болка. Пред себе си чуваше тътен от преминаващи влакове. Най-после стигнаха самата спирка. Тя се оказа претъпкана, но поне бе чиста и добре осветена, за разлика от метрото на Ню Йорк. На стената видя карта с надписи и на английски под японския. С мъка разгадаха къде се намират и решиха, че тази линия на метрото се нарича „Чийода“. Водеше към центъра на града, а на изток видяха надпис „Гиндза“. Савидж започна да разглежда листчето, което му бе дал Акира.
— Ресторантът е точно в района на Гиндза. Ако се качим на този влак и се прекачим в източна посока, ще се окажем близо до мястото на срещата.
— Или ще се изгубим напълно.
— Не губи надежда. Нали все това ми повтаряш — окуражи я Савидж.
Пътниците се бяха подредили на опашка пред автоматите за продажба на билети. Савидж също се нареди. Когато влакът пристигна, чакащата тълпа се спусна към отворените врати, като избута Савидж и Рейчъл вътре. След няколко спирки слязоха. Излязоха от метрото. Пред тях се изправиха високи административни сгради и големи универсални магазини. Наоколо бе почерняло от пешеходци и превозни средства.
— Не можем да мъкнем тези чанти непрекъснато с нас — изохка Рейчъл.
Решиха да намерят хотел, но първо попаднаха в някаква гара. Вътре откриха сейфове за багаж и оставиха нещата си в тях. Изведнъж им олекна и сякаш възстановиха силите си.
— Едва девет е, а трябва да сме в ресторанта към обяд — каза Савидж.
— Да поразгледаме наоколо — предложи уж бодро Рейчъл, но Савидж разбра, че тя се преструва. В гласа й откри нотки на напрежение и опит да се разсее от преживяното през нощта. Успя да прикрие истинското си настроение само за секунди, докато не видя един апарат за продажба на вестници, пред който уплашено спря. На първа страница се мъдреше портретът на онзи японец, който бяха видели по телевизията в мотела в Северна Каролина.
— Муто Камичи — тежко пое въздух Савидж, като си припомни лъжливото видение — тялото на Камичи, посечено на две. Бързо се поправи, като изрече името на политика с антиамерикански разбирания, което бяха чули тук: — Кунио Шираи.
„Защо някой иска аз да мисля, че съм го видял да умира?“ Студени тръпки полазиха Савидж. „Дали и той не мисли, че са ме разсекли на две?“
— Хайде по-скоро да се махаме оттук и да отидем някъде, където не е такава блъсканица. Искам да подредя мислите си.
2.
Тръгнаха западно от гарата и стигнаха до един голям площад, наречен „Кокьо Гайен“. В далечината се виждаше Императорският дворец.
— Изглежда някой нарочно ни е манипулирал, Акира и мен, искал е непременно да дойдем в Япония.
— Не виждам как би могъл. Ние бяхме тези, които вземаха решения през цялото време — от Гърция през Южна Франция и Америка, та дотук — възпротиви се Рейчъл.
— И все пак някой е предположил, че ще отидем в дома на Акира. Нападението бе добре замислено. Някой взема решения вместо нас и преди нас.
— Но как?
Савидж продължи мълчаливо да крачи.
— Ако двама мъже мислят, че са видели другия да умира, а изведнъж неочаквано се срещнат — наруши мълчанието той, — какво ще направят?
— Повече от ясно е — отвърна Рейчъл. — Ще постъпят като вас с Акира. Ще положат всички усилия да разберат какво се е случило в действителност.
— А ако открият, че някой, когото познават, е уредил да се срещнат отново?
— Ще потърсят този човек, за да му поискат обяснение.
— Логично и напълно предсказуемо. Ние отидохме при Греъм, но го намерихме убит. Не получихме никакви отговори. Но имахме нужда от тях. Къде на друго място можехме да ги търсим?
— Има само една възможност — отвърна Рейчъл. — Там, където се е случило — планинския комплекс „Медфорд Гап“.
— За който стана ясно, че не съществува. Значи следващият ни ход също е предсказуем — да разберем какво още не се е случило в действителност. Да отидем в болницата в Харисбърг, където и двамата сме постъпили уж за лечение при един и същи лекар.