— Но след това теорията ти няма да издържи — намеси се Рейчъл. — Никой не би могъл да предположи, че ще ви хрумне да си правите рентгенови изследвания, за да проверите дали наистина сте били ранени, нито че ще попаднете точно на доктор Сантизо във Филаделфия.
Минаха покрай две с нищо не отличаващи се сгради, след което погледите им привлече един парк. На входа му висеше надпис на английски: „Вътрешна градина на храма Мейджи“.
— Но нали са могли да оставят свой човек в болницата — разсъждаваше Савидж — или по-скоро в Медфорд Гап, където не намерихме никакъв планински комплекс, но би било лесно да ни проследят, докато го търсихме. А след това бяхме толкова разстроени, че може да не сме забелязали опашката. Възможно е да са монтирали устройство за проследяване в колата ни и безнаказано да са вървели по петите ни чак до Вирджиния Бийч, където са убили Мак, за да не ни дадат шанс да научим нещо от него и за да те отдалечат от нас. Сега като си мисля, смъртта на Мак не само ни спести информация. Обвиниха ни в убийството му. Бяхме принудени да избягаме.
— А когато видяхме Кунио Шираи по телевизията, вече знаехме точно накъде да тръгнем. Към Япония — Рейчъл поклати глава. — Все пак нишката се прекъсва. Откъде е било сигурно, че ще попаднем точно на Кунио?
— Налагаше се да гледаме новините, за да разберем какво ще съобщят за убийството. Ако не по телевизията, щяхме да го видим по вестниците.
— Съгласна съм…
— Но хората, които премахнаха Мак, работят за някого другиго. Нямат нищо общо с онези, които снощи се опитаха да ни убият — Савидж ядосано свъси вежди, без да престава да се чуди. — Едните искат да спрем да търсим. Другите — да продължаваме.
Внезапно Савидж чу английска реч. Обърна се и видя красива японка на около двадесет години, екскурзовод на група американци.
— Храмът „Мейджи“ е една от най-посещаваните забележителности в Япония…
Савидж се загледа след групата. Изтръпна, когато забеляза, че не всички тръгнаха. Някои останаха на около тридесетина метра назад.
— Хайде да се присъединим към туристите — предложи Савидж, като се опита да го изрече спокойно, но не успя да прикрие тревогата в гласа си.
— Какво има? — рязко попита Рейчъл.
— Гледай право напред. Влез в крачка. Опитай се да изглеждаш очарована от видяното.
— Но какво става?
— Не се обръщай назад — със свито сърце отговори Савидж.
Наближиха групата. Въпреки че просторният двор се къпеше в слънце, Савидж усети хладни тръпки по гърба си.
— Добре, няма да гледам назад — отвърна Рейчъл.
— На пътеката петима ми се сториха доста подозрителни. Отначало ги взех за туристи, но те са облечени в костюми и изглежда повече ги интересуват храстите наоколо, отколкото старините. Но най-вече ние сме обект на техния силен интерес.
— О, боже.
— Нямам представа как са ни открили. Толкова внимавахме. А проклетото метро бе така претъпкано, не мога да си представя, че някой е могъл да ни проследи.
— Е, може наистина да са туристи. Бизнесмени, които разполагат с няколко свободни часа. Решили са да се поразтъпчат след уморителното седене на едно място в самолета. Навярно са мислели, че ще се забавляват, разглеждайки забележителностите, но вече съжаляват, че не са отишли в някой ресторант с гейши.
— Не — отрече Савидж. Бяха се слели с туристическата група. Наложи се да сниши глас. — Разпознах единия.
— Сигурен ли си?
— Толкова, колкото и че видях Акира обезглавен, а Камичи посечен на две. Този човек беше в планинския комплекс „Медфорд Гап“.
— Но такъв хотел…
— Не съществува, да. Казвам ти, че си го спомням точно оттам — гласът му трепереше, умът му отчаяно се бореше с реалността.
Въпреки че се опита да скрие вълнението в тона си, някои от членовете на групата се обърнаха и намръщено го изгледаха. Една жена с боядисана в синьо коса дори му изшътка да мълчи.
Савидж измърмори някакво извинение и тревожно тръгна към храма.
— Фалшив спомен, да — продължи той. — Но това не го изтрива автоматично от ума ми. На мен ми изглежда съвсем истински. Двамата с Акира си спомняме, че присъствахме на конференция, където имаше още трима души…
— Такава конференция не е имало.
— Виждал съм този човек и друг път.
— Моля?
— В болницата, докато се възстановявах.
— В Харисбърг ли? Но ти никога не си бил там? Как можеш да познаваш човек, който не си срещал?
— А как Акира и аз разпознахме Кунио Шираи, когото наричахме Камичи?