— Никога не сте срещали такъв Камичи.
Савидж бе обзет от панически ужас. Трябваше да положи всички усилия, за да запази самообладание. Реално съществуващият храм пред него започна да губи очертанията си. Само фалшивите спомени намираха място в съзнанието му. „След като онова, в което съм сигурен, се оказва несъществуващо, как мога да вярвам на очите си?“
Влязоха в храма.
— Оттук — Савидж побутна Рейчъл наляво, като смути спокойствието на неколцина молещи се японци.
Като преценяваше разположението на коридора пред себе си, Савидж погледна и към входа. Видя петимата американци, водени от облечения в скъп костюм мъж, когото си спомняше от планинския комплекс и болницата. Те забързано крачеха към храма. Савидж си помисли, че единствената причина, поради която все още не тичаха към тях бе, че разликата в расите вече бе привлякла твърде много вниманието на околните. Евентуална суматоха на това място веднага би довела до бърза намеса на полицията.
В коридора се носеше мирис на жасмин. Като се стараеха да не пречат на посетителите Савидж и Рейчъл припряно вървяха към изхода, криволичейки наляво и надясно. Изскочиха навън, където слънцето ги заслепи. Оказаха се в друг двор. До тях долетяха сърдити гласове на японски и други на английски, които се извиняваха. Започнаха да тичат.
— Вече съм сигурен — рече Савидж. — Добре облеченият мъж, точно той ме посети в болницата. Каза, че името му е… — Споменът го накара да потръпне — Филип Хейли…
Обладан от гняв Савидж затича по-бързо. Японците хвърляха удивени погледи, ядосани, че някой нарушава спокойствието на това свещено място. Токчетата на Рейчъл силно чаткаха.
Пътеката, към която се бе упътил Савидж, се разширяваше в дълбочина. Оставаха десет метра. Пет. Най-после стъпи на нея, облян в пот. Чу запъхтяната Рейчъл до себе си.
Но долови и викове. Хвърли обезумял поглед назад и видя петимата, водени от Филип Хейли, да излизат от храма.
— Форсайт! — крещеше Хейли. — Спри!
„Форсайт?“ — Савидж изведнъж си спомни. Това бе името, с което се обръщаха към него в болницата. „Роджър Форсайт! Но нали никога не съм бил в тази болница! И не съм срещал Филип Хейли! Откъде той би могъл да знае името ми?“
— По дяволите, Форсайт, спри!
Отново всичко заигра пред погледа му — пътеката, дърветата, храстите. Сякаш бяха сън, а не реалност. Но шумът, който вдигаха преследвачите, бе съвсем истински.
— Добре ли си, Рейчъл? Ще успееш ли? — запита я Савидж.
— Тези обувки — измърмори задъхано тя — не са предназначени за маратонско бягане.
Бързо ги захвърли и затича редом с него.
— Форсайт! — крещеше Хейли. — Дойл! Спри, за бога!
„Дойл ли? Точно така се обърна към мен Мак във Вирджиния. Съдържателят на бара е казал това име пред полицията.“
Пътеката завиваше вдясно, но точно преди това я пресичаше друга алея. Бързо избута Рейчъл вляво. Хейли и хората му се приближаваха.
— Дойл!
Савидж извади пистолета си. До този момент преследвачите не бяха показали оръжията си. Беше ясно, че някой иска да накара Савидж да прекрати издирването. „Дали те ни нападнаха в дома на Акира? Не са толкова глупави, та да започнат да стрелят и да вдигнат полицията на крак. Хейли и хората му ще трябва да ни убият без свидетели, безшумно, в противен случай няма да могат да се измъкнат, защото всички изходи ще бъдат наблюдавани.“
По-нататък Савидж зърна друго отклонение на пътеката вдясно, после вляво. Каза си, че по нея биха се върнали обратно в храма. За миг си припомни лабиринта, от който се бяха спасили в Миконос. „Лабиринт, точно така!“
— Хайде, насам — посочи той на Рейчъл надясно.
— Дойл!
Следваше друго разклонение. „А сега накъде?“ — двоумеше се Савидж. Надясно се виждаха нови пресечки, наляво — нещо като задънена улица, бариера от дървета и храсти. „Не трябва да се оставяме да ни заградят. Но защо дърветата и храстите да са преграда?“ Савидж рязко промени посоката. Сграбчи Рейчъл за ръката и я повлече след себе си. Пътеката бе къса. За миг се изплаши от задънения край. Видя пролука между храстите и дръпна Рейчъл натам. Тичаха през гората, провираха се под по-гъстите клони, спускаха се по някакъв склон, заобикаляха големи камъни, докато не попаднаха върху някаква мека влажна почва, в която обувките им затъваха. Спряха в прикритието на ниски храсталаци и папрати. Савидж извади пистолета си. Рейчъл дишаше тежко, челото й бе обляно в пот. Направи й знак да мълчи. Тя му кимна в отговор. Той се втренчи напред, но гъстите клони на дърветата му пречеха да вижда.
Листата заглушаваха далечните звуци — забързани стъпки, ядосани викове. Но Савидж си каза, че преследвачите им сигурно бяха на не повече от двадесетина метра от тях. И наистина скоро долови гласа на Хейли.