— Бета, тук Алфа — той очевидно викаше някого по радиостанцията. — Загубихме ги! Дайте инструкции на всички! Заградете всички изходи!
Някъде в далечината се чуваха полицейски сирени. Дали безредиците в храма бяха причина да се повикат властите?
— О, боже! — долетя гласът на Хейли. — Бета, избягвай контактите с…
Воят на сирените достигна до кресчендо, след това започна да утихва.
— Чакай! — завика Хейли.
Полицейските сирени постепенно заглъхваха.
— Бета, отменям последното нареждане! Продължете наблюдението на изходите! Гледайте никой да не разбере какво вършите! — След това продължи по-тихо към мъжете с него. — Да вървим!
— Накъде? — запита някой.
— Откъде да знам, по дяволите! Разделете се! Проверете всички пътеки! Може да са се върнали обратно! В едно сме сигурни — не могат да избягат оттук, освен това лесно се различават от останалите.
— А ако са в гората? — запита някой.
— Да се надяваме на божията милост! — сниши глас Хейли. — Сто и осемдесет акра площ! Ще ни трябват дяволски много хора, за да претърсим навсякъде. Не, там ще се чувстват като в капан! Струва ми се, че ще искат да излязат колкото може по-скоро, преди да сме завардили изходите.
Скоро гласовете утихнаха. Чуваше се само чуруликането на птичките и шумоленето на клоните.
Савидж леко пое въздух и свали пистолета си. Обърна се към Рейчъл, която се бе сгушила зад него. Тя тъкмо се канеше да каже нещо, но той постави ръка на устата й. Посочи й мълчешком една пътека встрани от тях, като имаше предвид, че някой от мъжете би могъл в момента да претърсва там. Тя му направи знак с клепачите си, че е разбрала. Савидж си дръпна ръката от устата й и се отпусна внимателно на земята, като се стараеше да не вдига никакъв шум. По челото му изби пот. Страхът все още не го напускаше. „Колко ли време щяха да ги търсят още? Освен мъжете с Хейли, с какви други сили разполагаше противникът? Кой е Хейли? Защо ме преследва? Как ни е открил?“ Упоритите въпроси непрекъснато се набиваха в главата му. „Защо ме наричаше «Форсайт»? Първо «Форсайт», после «Дойл». Защо две имена? И защо фамилни? Защо не извика «Роджър» или «Боб»? Защото по име се викат приятелите. На фамилия говориш на някого, когото мразиш или… Да, точно така. Или ти е подчинен. По време на военното обучение инструкторите винаги се обръщаха към нас на фамилия с такава омраза, сякаш изричаха ругатни. Но Хейли не прилича на инструктор. По-скоро на шеф от тайните служби или от полицията. Но какъвто и да е, едно е сигурно — иска да ме отстрани.“ Савидж се намръщи, долавяйки гласове откъм пътеката. Не чуваше какво се говори, но предположи, че храстите му пречат. След това разбра, че разговорът е на японски. Гласовете не бяха ядосани, нито превъзбудени, а по-скоро изпълнени със спокойствие. Сякаш някой се наслаждаваше на природата. Отпусна пръста си от спусъка. Погледна към Рейчъл, която му посочи часовника си. Бе почти единадесет. Трябваше да чакат обаждането на Акира в ресторанта към обяд. Ако той беше в състояние да го направи. Ами ако в полицията не бяха повярвали на показанията му! Щяха да го откарат някъде на по-подробен разпит. Това беше възможно! Но ако се обадеше в ресторанта, а тях ги нямаше! Щеше да се обади отново в шест! Нали бяха предвидили и това! А ако не можеха да излязат и тогава! Следваше девет часа на другата сутрин. Ако отново се разминеха… Акира щеше да предположи най-лошото. Оставаше само възможността Савидж да се обади у тях. Но Еко не говореше английски. Тя щеше да им каже единствено „Моши-моши“, ако всичко бе наред с Акира или по-грубото „Хай“, ако Акира бе в опасност и те трябваше да напуснат страната.
„Боже! Не предвидихме всички възможности! Ние сме професионалисти, но сме обучени да спасяваме другите, не себе си! Самите ние се нуждаем от защита. Като истински глупаци решихме, че единствено Акира е в опасност. А какво стана!…“
„Ела на себе си!“ — помисли си Савидж. — „В момента си в безопасност! Но ако не можем да отидем в ресторанта в шест? Ако Хейли и хората му се запънат, а сигурно ще е така, няма да излезем оттук преди мръкване. А после? Не можем просто да си вървим из улиците. В град с толкова много азиатци и една шепа американци, ще привличаме твърде много внимание, все едно, че по улиците се разхожда Годзила. Стига толкова!“ — Савидж се опита да се овладее. Погледна към Рейчъл. По полата й бяха нападали листа. Бузите й бяха покрити с прах, косата й падаше на масури… Все пак изглеждаше така красива, одухотворена, излъчваща женственост… Савидж искаше да й каже, че я обича, но не посмя да наруши тишината, само се наведе и я целуна по носа. Тя притвори очи, потръпна, премигна нервно и го погали по косата.