Той се колебаеше.
— Хайде, направи го. Легни в скута ми. Ако си уморен, ще допуснеш грешки. Ето така. Не е ли добре?
— Вече минава шест. Пропуснахме обаждането на Акира. Той ще…
— Ще се изнерви, да. Но ще се обади утре сутринта.
— Ако междувременно не възникнат проблеми. Не трябваше да се разделяме.
— Нима имахме избор? — запита Рейчъл. — Как само говориш за него… връзката помежду ви… Почти ревнувам.
— Спомни си къде е главата ми.
— Да, затвори очи.
— Съмнявам се, че ще мога да заспя.
— Ако се пренесеш на онзи плаж. Представи си плискането на вълните. Дори и да не заспиш, ще се отпуснеш и ще си починеш.
— Веднага щом се стъмни…
— Да, ще те събудя. Обещавам. Нали и аз искам да се измъкна оттук?
5.
Рейчъл тракаше със зъби, но по-скоро от студ, отколкото от страх. Когато се смрачи, температурата рязко спадна. Той я наметна със сакото си и двамата тръгнаха покрай стената.
— Достатъчно сме обикаляли — обади се по едно време Савидж. — Писна ми вече. Това място е точно толкова подходящо да се прехвърлим оттатък, както и всяко друго. И да продължаваме нататък, само ще се движим в кръг. Хайде.
Савидж се вдигна на мускули, за да може да разгледа отвъд стената. По улицата минаваха коли със запалени фарове. Двойка японци вървяха по тротоара под него. Нямаше много пешеходци.
— Не забелязах нищо, което да ме накара да променя решението си. Готова ли си?
— Както ще бъда винаги готова за теб. По-добре ме повдигни.
Савидж я подхвана и я тласна нагоре. След миг тя се оказа горе. Той побърза да се прехвърли след нея. Скочи пръв и я пое, за да не се нарани. Бързо се огледа и й извика да пресече. Бе забелязал някакъв мъж на около стотина метра вляво. Фаровете на минаваща кола осветиха лицето му. Бе с европейски черти. Изрева нещо по радиостанцията, която държеше, и се спусна към Савидж и Рейчъл, търсейки нещо под сакото си.
— Хайде, бързо! Пресечи улицата!
— Но…
Преминаващите коли представляваха непреодолима бариера.
— Не можем нито за миг да останем тук! — отдясно към тях се спусна още един мъж.
— Ще ни…
— Сега! — изкрещя Савидж. Сграбчи Рейчъл за ръката, защото видя малка пролука в движението и хукнаха през улицата.
Ослепиха ги фарове, заскърцаха спирачки. Савидж продължи да тича. Не бе изпуснал ръката на Рейчъл, въпреки че тя нямаше нужда от подканяне. Стигнаха средата на улицата. Савидж хвърли бърз поглед назад и видя двамата да тичат по тротоара, изчаквайки удобен момент да пресекат. Савидж замаха с ръка, предупреждавайки шофьорите, че се готвят да пресекат.
Стигнаха отсрещния тротоар. Пред тях блестяха витрини. Пешеходците учудено ги зяпаха. Виждаше се една пресечка. Спуснаха се по нея. „А ако е задънена или има някой от хората на Хейли? Не, не може да са навсякъде.“
Така се добраха до следващата улица. Савидж видя да се приближава едно такси. Махна му да спре, бутна Рейчъл вътре и бързо се вмъкна след нея. Изрече „Гиндза“, като се надяваше, че ще го разберат. Шофьорът носеше бели ръкавици и униформена шапка. Намръщено ги изгледа. Не бе много сигурен, че иска да вози точно тези раздърпани европейци, но Савидж протегна банкнота от няколко хиляди йени. Колата потегли и се сля с потока на улицата.
Савидж чу виенето на полицейски сирени. Опитваше се да прикрие напрежението, за да не поражда съмнения у шофьора. Таксито зави зад един ъгъл. От обратната страна към мястото отиваха полицейски коли. Въпреки че шофьорът погледна след тях, продължи да кара напред. Савидж взе ръката на Рейчъл в своята. Пръстите й трепереха.
6.
Движението бе доста натоварено. Колата с мъка си пробиваше път, но най-после стигнаха до „Гиндза“. Акира им бе обяснил, че името означаваше „сребро“. Преди няколкостотин години там се е намирал монетният двор. По-късно мястото се превърнало в търговски район — с хиляди магазини, барове и ресторанти. Савидж не бе виждал толкова много неонови светлини. Навсякъде, накъдето обърнеше поглед, нощта бе превърната в ден. Безброй много цветове и ефекти — някои постоянно мигаха, други изписваха гигантски реклами. Фаровете на непрекъснатата върволица от коли добавяше допълнителен блясък на спектакъла. По улиците се разхождаха добре облечени пешеходци.
Савидж нямаше никакво намерение да показва бележката на Акира на шофьора. Полицията би могла да разпита всички таксиметрови водачи. Освен това нямаше нужда да ходят в ресторанта преди девет на следващата сутрин.
Савидж имаше друго наум, когато каза „Гиндза“. Те можеха да искат да се позабавляват в този район, както правеха повечето чужденци. Двамата с Рейчъл трябваше на всяка цена да се опитат да се смесят с тълпата. Освен това имаха нужда от чисти дрехи, но нямаше начин да се върнат на гарата, където бяха оставили багажа си, след като така експертно ги бяха проследили.