Савидж осъзна, че говори твърде високо. Минувачите учудено го гледаха. Рейчъл продължаваше да куцука с босите си крака.
— Хайде, трябва да се погрижим за теб.
Ярко осветен магазин за спортни стоки привлече вниманието им. Влязоха вътре. Почти нямаше други купувачи. Двама японци на входа — млад мъж и момиче — им се поклониха учтиво, но учудено погледнаха краката на Рейчъл, обути само в чорапи. Савидж и Рейчъл им отговориха с поклон и бързо тръгнаха към щандовете. След осем минути вече бяха готови с покупките и преоблечени. Носеха мръсните дрехи в найлонов плик, който изхвърлиха в контейнер за отпадъци недалеч от магазина.
— Е, вече е по-добре — въздъхна Рейчъл. — Толкова е приятно да не куцукаш бос.
— Да не говорим, че вече не изглеждаме като извадени от помийна яма. Само няколко петна по лицето, но не е толкова зле — Савидж я разглеждаше възхитен. — Хващаш окото.
— По-рано каза — разсъждаваше Рейчъл, — че голяма част от онова, което вършим, може да се предвиди, като се имат предвид проблемите, с които се сблъскахме. Но този парк няма нищо общо. Ние случайно попаднахме там.
— Да, твърде често ни засичаха. Не разбирам как го постигат.
— О, мили боже! — възкликна Рейчъл. — Просто ми хрумна нещо. Ние през цялото време предполагаме, че Хейли ни преследва, за да ни спре.
— Така е.
— Ами ако обърнем случая? Ако той иска да ни предпази от нещо?
Савидж се обърка. Преди три седмици единствената му грижа бе да не се провали в мисията си. А сега? Рейчъл го хвана за ръката. Загледа го с широко отворени очи.
— Ти пребледня.
— Не, нищо ми няма — отвърна той. — Само за миг… добре съм. Не, вие ми се свят.
— И аз съм извадена от равновесие. А не сме и хапвали нищо от вчера. Ето един ресторант. Да седнем, да си починем и похапнем. Да избистрим главите си.
Вместо Савидж инициативата пое Рейчъл. А той се почувства така безпомощен, че не можеше и да помисли да се противи на волята й.
7.
Облечена в кимоно сервитьорка им представи листа с менюто. Савидж го разтвори леко объркан. Текстът бе изписан вертикално и това още повече засили чувството му, че в тази страна всичко е с главата надолу. За щастие до японските йероглифи се мъдреше превод на английски. Той не бе достатъчен за човек като Савидж, незапознат с японската кухня. Накрая посочиха на сервитьорката една колона вляво, препоръчана като специалитет на заведението за двама.
— Ще желаете ли саке? — запита сервитьорката и се поклони.
Савидж отказа. Главата го цепеше и без да е пил алкохол.
— Чай? — опита се да произнесе той.
— „Хай“. Чай — отговори жената с усмивка и се отдалечи със ситни крачки, които подчертаваха пристегнатите с кимоното бедра и ханш.
Отнякъде се чуваше американска кънтри музика, изпълнявана от японец. В ресторанта бе задимено, смесваха се ароматите на различни сосове.
— Камичи… Шираи… Все ще се срещнем някой ден. Ние с Акира трябва да разберем дали и той ни е видял да умираме, както ние него.
— В неговото положение на водач на антиамерикански демонстрации ще има такава охрана, която дори и ти не би могъл да пробиеш — каза Рейчъл. — Няма да ти е лесно да си уредиш среща с него, защото си американец.
— Но трябва да намерим начин да говорим с него. Обзалагам се, че ще го направя.
Сервитьорката донесе горещи влажни кърпи, с които да освежат ръцете и лицето си по японски обичай. След малко пристигна и обядът — бульон с кръгчета от лук и гъби, парчета месо, потопени в соев сос и сладко вино, ориз с къри, риба със зеленчуци. Различните подправки се допълваха по превъзходен начин. До момента Савидж не бе усетил колко е гладен. Въпреки че порциите бяха големи, той лакомо се справи с всичко. Само клечките за ядене го затрудниха малко.
През цялото време не преставаше да мисли за Акира и за това как последните осемнадесет часа бяха променили коренно уговорката им.
— Не мога да чакам до утре сутрин — каза Савидж. Глътна и последната капка чай, остави скромен бакшиш и се обърна към Рейчъл. — Видях телефон в коридора… Ще се обадя на Акира.
Телефонът бе далеч от входа и гардероба на ресторанта. Пусна монети и набра номера. Четири позвънявания. Савидж започна да барабани по апарата. Пети път. Някой вдигна. Женски глас изрече „Хай“. Коленете на Савидж се подкосиха. Току-що бе чул сигнала за опасност. Акира бе в беда и те трябваше час по-скоро да напуснат Япония. Страшно му се прииска да я разпита и да разбере какво точно се е случило. Но Акира бе казал, че Еко не говори английски.
„Не мога просто така да затворя“ — с разтуптяно сърце премисляше Савидж. — „Трябва да измисля как да вляза отново във връзка. Не може да няма начин.“