Изведнъж около телефона се чу трополене, някакъв мъжки глас заговори на японски. Савидж слушаше с прималяло сърце, без да може да разбере нито кой говори, нито какво казва. Изведнъж мъжът премина на английски.
— Дойл? Форсайт? По дяволите, както и да се наричаш, чуй ме, глупако! Ако си знаеш интересите, ако искаш да останеш жив, по-добре…
Савидж не бе в състояние да размишлява. Инстинктивно затвори. Колената му трепереха.
Истинска лудост.
От дъното на салона долитаха звуците на познатата песен: „Толкова самотен, че искам да умра“.
8.
— Кой вдигна? — запита Рейчъл.
Савидж не отговори. Повдигаше му се. Имаше чувството, че ще повърне огромното количество храна, което бе погълнал.
— Никога не съм чувал този глас. Не мога да коментирам японския му, но американският беше без грешка. Мисля, че е американец. Не може да се разбере на чия страна е. Гласът му звучеше гневно, нетърпеливо, заплашително. Не посмях да го изслушам. Ако следят линията, ще разберат, че се обаждам от района на Гиндза. Едно е сигурно. Акира не би допуснал непознати в дома си, а Еко не би отговорила с „Хай“ без причина.
— Полицията ли беше?
— При тях не работят американци. А и откъде ще знаят името ми, та да ми извикат „Форсайт“ и „Дойл“? Акира никога не би им казал.
— Доброволно.
Савидж добре знаеше, че с медикаменти можеха да се измъкнат всякакви сведения от хора, които при други обстоятелства мълчат.
— Предполагам, че Акира е в опасност, но не знам как да му помогна.
— Не можем да продължаваме да обикаляме улиците — каза Рейчъл.
— А идва ли ти наум къде можем да прекараме нощта в безопасност?
— И без това няма да мога да заспя — отвърна Рейчъл. — Толкова съм напрегната.
— Имаме две възможности. Да намерим някакво място, където да се скрием. Да изчакаме до сутринта, когато ще отидем в ресторанта и ще видим дали Акира ще се обади. Но там може да са ни устроили капан.
— А втората възможност?
— Да променим изцяло плановете си. Казах на Акира, че независимо от отговора на Еко, няма да напусна Япония. Трябва да разбера какво се е случило. Искам да знам отговорите на всички въпроси, които ме измъчват. Освен това обектът ми е познат — мъдър и свят човек според Акира. Неговият сенсей. С него се канеше да говори. Е, да видим дали е така мъдър този негов учител.
9.
За разлика от ярко осветения район „Гиндза“ тази част на Токио тънеше в потискащ мрак. Оскъдното улично осветление и тук-там просветващите малки прозорчета не можеха да се преборят с тъмнината. Савидж плати на шофьора на таксито и двамата с Рейчъл слязоха. Страхуваха се някой да не ги забележи, въпреки че избраха неосветен район.
— Тъмнината може и да не ни е от полза — наруши мълчанието Рейчъл.
Савидж огледа тъмните улици. Долавящият се шум от улично движение сякаш усилваше чувството, че са попаднали в пустош. Тротоарът изглеждаше безлюден, но Савидж успя да забележи многобройни малки алейки и улички, във всяка от които можеха да бъдат скрити дебнещи ги преследвачи.
— Таксито замина. Не виждам други превозни средства. Късно е да променяме решението си.
— Дявол го взел… Откъде да знам, че шофьорът ни е докарал точно там, където искахме? — запита Рейчъл.
— „Авраам вярвал по силата на абсурда“ — напомни й Савидж. — Нямаме избор, освен да се доверим.
До тях се издигаше пететажна недовършена постройка от бетон без прозорци. Приличаше на склад. Не се вписваше в редицата спретнати малки къщички, въпреки че и те изглеждаха мрачни, защото не бяха осветени.
— Не мога да повярвам, че някой би могъл да живее тук — рече Рейчъл. — Сигурно има някаква грешка.
— Има само един начин да узнаем — каза Савидж, като продължаваше да оглежда улицата. Напипа пистолета в джоба на якето си и тръгна към входната врата. Беше желязна. Савидж се огледа за звънец или домофон, но не откри. Нямаше и ключалка. Опита дръжката на вратата. Поддаде.
— Очевидно никой не се безпокои от нахлуване на нежелани посетители — учуди се Савидж, като не можа да прикрие недоумението си. — Стой наблизо.
Влезе в оскъдно осветен коридор.
— Бързо — издърпа той и Рейчъл вътре, преди силуетите им да са се превърнали в мишена. Бързо затвори вратата и забеляза, че отвътре също не се заключва. Изненадан, той огледа коридора, който беше дълъг около три метра. Нито отляво, нито отдясно се виждаха врати. Само една стълба водеше нагоре.
— Какво…? — опита се да запита нещо Рейчъл, но той бързо й направи знак да мълчи.