Разбра въпроса й. Той самият никога не бе влизал в жилище с такова странно разположение. Никъде по стените нямаше насочващи табели, не се виждаха пощенски кутии, нито друга врата, която да прегражда пътя на неканени гости към вътрешността на сградата.
Стълбата бе от бетон. Стъпките им вдигаха съвсем лек шум и слабо отекваха.
Следващият етаж бе също оскъдно осветен, с къс коридор. Стъпалата продължаваха нагоре. Тръгнаха по тях. Напрежението се увеличаваше. „Защо обясненията на Акира бяха толкова непълни? Как да открия някого, ако в сградата няма нито врати, нито табелки с имена?“
Изведнъж осъзна, че обясненията не бяха оскъдни. Липсата на врати означаваше, че няма да допусне грешка. Единствената посока водеше нагоре и той трябваше да я следва. След третия и четвъртия етаж, които бяха така безлюдни, както и първите два, оставаше само една възможност — петия етаж, където стълбата свършваше. И този коридор бе съвсем къс. В края му се виждаше желязна врата. Савидж се поколеба, като здраво стисна пистолета си. Както и на входната долу, тук също нямаше нито звънец, нито заключалка.
Рейчъл присви очи в недоумение.
Савидж я стисна за ръката, за да й вдъхне сили, след това посегна към дръжката на вратата. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Обмисляше как да влезе. Макар да изглеждаше неохранявана, не можеше просто да нахлуе.
Пое дълбоко въздух и почука. Чу се глухо кънтене. Почука по-силно. Минаха пет секунди. Десет. Петнадесет. Никакъв отговор.
„Вътре няма никой“ — помисли си Савидж. — „Или просто зад тази врата няма никакъв апартамент. А може учителят на Акира да спи дълбоко.“
По дяволите! Да става каквото ще!
Савидж натисна дръжката, бутна вратата и влезе.
Оказа се в полутъмна обширна стая. Всъщност лампите бяха нарочно покрити. Като че бе на смрачаване или зазоряване. Светлината бе по-слаба, отколкото ако в стаята бяха запалени свещи, но достатъчна, за да се осъзнаят огромните й размери. Стените и таванът бяха покрити с дървена ламперия.
Савидж изпита страхопочитание, като че влизаше в храм. Стаята излъчваше святост, тържественост. Докато оглеждаше, чу изсвистяване на метални остриета. Настръхна. Бяха заобиколени от всички страни. Тъмните стени сякаш оживяха. Проблясваха мечове. Отнякъде изникнаха мъже, облечени целите в черно, с маски на лицата. Савидж се обърна бързо и извади пистолета си. Рейчъл изстена.
Савидж хвърли обезумял поглед към отворената врата. Не можеше да разбере дали ще може да защити Рейчъл, като я избута натам, но без тя да пострада. В пистолета имаше петнадесет патрона, но мъжете около него със сигурност бяха повече. Ако стреляше, можеше за миг да отклони вниманието им — достатъчно време, за да могат да се спуснат към изхода.
Докато премисляше, вратата хлопна с трясък. Някои от мъжете застанаха с извадени мечове пред нея. В отчаянието си Савидж насочи пистолет към тях.
Изведнъж блеснаха прожектори, които ги заслепиха. В стаята стана светло като ден. Савидж постави инстинктивно ръка на очите си, като се опитваше да избегне болезнено силния лъч светлина. В този миг усети светкавично раздвижване във въздуха. Някой му изби пистолета. Савидж яростно изхриптя. Силни пръсти стиснаха и обездвижиха китката му. Разбра, че не може с нищо да помогне на Рейчъл. Нямаха никакъв шанс. Щяха да ги посекат на парчета.
Като по команда, дошла неизвестно откъде, мъжете пристъпиха напред. Стаята сякаш се смали. Насочиха остриетата към Рейчъл и Савидж Те се почувстваха притиснати до стената.
Маскираните мъже с черни качулки на главите пристъпиха още по-близо. Напредваха с извадени мечове. Изведнъж, отново по неизвестно откъде дадена команда, спряха. В стаята стана съвсем тихо — като в ковчег. Рейчъл стенеше тихо.
От групата се отдели един мъж, който свали качулката и маската си. Откри се лице, покрито с бръчки, прошарени мустаци и тъмни, но живи очи.
Възрастният човек вдигна меча си, сякаш се готвеше да удари един от двамата пред него. Но не замахна към Савидж.
Рейчъл!
Савидж се спусна пред нея, за да я предпази. Опита се да вдигне ръка, макар да знаеше, че усилието му ще бъде безуспешно.
„Не мога да я оставя просто така. Трябва да защитя Рейчъл!“
Не успя да парира удара. Втренчи се яростно в острието, готов да бъде посечен. Но сякаш невидима сила спря ръката, замахваща с меча. Разкъса само ръкава на дрехата му. От ужас Савидж виждаше всичко пред себе си в огромни размери.
„Господи!“ — отдъхна си той. Адреналинът му се повиши, гореща вълна обля тялото му.
Възрастният японец направи знак и изрече нещо неразбираемо.