Главата на Савидж щеше да се пръсне. Ако Таро е посредник на Акира…
Таро сигурно знае за Кунио Шираи — Муто Камичи, когото бе видял разполовен от меч в „Медфорд Гап“.
Акира му бе казал, че посредникът му за Америка е американец. Да, Греъм. Но той бе втори във веригата. Пръв бе Таро. Може би той знаеше отговорите на въпросите, които измъчваха Савидж.
„Но Камичи-Шираи никога не е бил в «Медфорд Гап». Също както и ние. А ако не сме срещали Камичи, значи не сме били наети да го охраняваме. Таро може и да не знае нищо по въпроса.“
Ала все някой бе нагласил тази история. Този някой бе уредил Акира и Савидж да мислят, че са наети за лична охрана. Кой? Къде се пресичаха истина и лъжа?
Акира не му бе казал всичко. Бе споменал само Греъм и премълчал за Таро. Дали Акира бе негов враг? Подозрението отново го връхлетя. Чувството му за реалност така се разклати, че в момента не би могъл да повярва на нищо. Дори и на Рейчъл? „Не, не съм изгубил всякакво доверие все още. Ако и на Рейчъл не мога да се опра, свършено е с мен.“
— Страхувам се, че ще прозвучи доста грубо — започна Савидж. — Знам, че по време на чайна церемония не се допускат остри и уморителни разговори, но съм прекалено разстроен, за да се подчинявам на правилата. И така, Акира, можеш ли да ми кажеш какво се случи, след като се разделихме?
11.
Въпросът сякаш увисна в стаята. Акира, който отпиваше от чая си, изобщо не реагира. Вдигна чашката за поредната ритуална глътка, притвори очи, наслаждавайки се на вкуса, бавно я постави на масата и едва тогава погледна към Савидж.
— Полицията веднага пристигна — гласът на Акира звучеше доста неестествено, сякаш разказваше за нещо, което се бе случило на друг. — Първо една кола, после втора, трета, когато узнаха сериозността на случилото се. Фотографи, висши служители на реда, специални части. В един момент преброих двадесет и един души. Всички те искаха да чуят лично от мен какво се е случило. Караха ме да повтарям по няколко пъти. Въпросите им ставаха все по-конкретни, изражението на лицата им — все по-сериозно. Бях репетирал разказа си предварително, внесох някои малки корекции преди да дойдат. Направих и известни размествания, за да ги убедя, че е бил направен опит за кражба и съм реагирал на нахлуването. Но тук не е Америка, където подобни грабежи с жертви стават всеки ден. У нас жестоки въоръжени нападения са изключителна рядкост. Въпросите на полицаите бяха много методични, настроението им — мрачно. Единственият факт, който ме издигна в очите им, бе героичната самоотбрана с традиционния японски меч. Това малко оневини използването на огнестрелно оръжие, макар и принадлежащо на единия от нападателите. Наближаваше обед, а разпитите не преставаха. Предполагах, че ще се безпокоите за мен, ако не ви се обадя навреме, затова помолих да телефонирам, за да отменя насрочен ангажимент. Едва ли можете да си представите какво изпитах, когато разбрах, че не сте в ресторанта. Прикрих вълнението си и продължих да отговарям на безкрайните въпроси. В ранния следобед отнесоха труповете. Еко събра сили и придружи тялото на внука си до моргата, като се погрижи и за уреждането на погребението. Междувременно полицията реши, че трябва да отида с тях и да направя официални писмени показания на място. Няколкото полицейски коли на улицата бяха привлекли вниманието на репортерите, така че наоколо гъмжеше от тях. Опитах се да им попреча да заснемат лицето ми, но не успях.
Изражението на Акира бе мрачно. Савидж добре разбираше защо. Персоналният защитник трябваше да остане на всяка цена анонимен, ако искаше да упражнява тази професия. Отделно от това, появата на негова снимка във вестниците би насочила вниманието на преследвачите и би затруднила издирването, което двамата с Акира провеждаха.
— Докато диктувах показанията си в полицията, направиха справка за миналото ми. Бях им съобщил, че съм работил в специалната охрана на няколко големи компании. Провериха и получиха положителни отзиви за мен. Но чувствах, че не бяха удовлетворени от резултата и продължаваха да се ровят в миналото ми. Не узнах с кого още бяха разговаряли, но скоро отношението им коренно се промени. Започнаха да се отнасят с особено уважение към мен. Изпитах голямо облекчение, когато ми казаха, че съм свободен, само не трябва да напускам града. Дадоха ми да разбера, че това не е последният ни разговор.