— А после? — запита напрегнато Рейчъл.
— За преследвачите ни не бе проблем да проследят колата, която ме откара в полицията. Както вече казах, изведнъж властите станаха толкова любезни, че дори предложиха да ме върнат у дома. Отклоних предложението като казах, че имам нужда да се поразходя и освежа. Опитах се да се смеся с тълпата на улицата. Скоро разбрах, че ме следят. Бяха японци. Много опитни, но все пак усетих. Следващите два часа напразно се опитвах да се измъкна. Стана шест и позвъних в ресторанта от уличен апарат въпреки риска, за да не се притеснявате. Но отново ви нямаше. Очевидно нещо се бе случило! Но защо не се появихте?
— Ще ти разкажа — отвърна Савидж. — Първо довърши.
Акира втренчено гледаше чашата пред себе си.
— Потърсих убежище в един бар, където нямаше много посетители и можех да виждам кой влиза. Работеше телевизор. И кого мислите видях на екрана? Кунио Шираи. Поредната антиамериканска демонстрация — недоумяващо рече Акира. — Но тази бе още по-многобройна и тълпата бе още по-настървена. Пред американска военновъздушна база. Каквито и да са целите на Шираи, напрежението започва да става прекалено силно.
— И ние видяхме същата демонстрация — каза Рейчъл.
— По някакъв начин сме свързани с този Шираи или Муто Камичи, за когото предполагаме, че сме работили, а може и изобщо да не сме срещали.
— Но и двамата сме го видели посечен на две в несъществуващия хотел „Медфорд Гап“ — кръвта пулсираше в слепоочията на Акира. — Истинска лудост! Имах само един изход. Да потърся убежище при моя наставник — Акира посочи с поглед Таро. — Не можех да рискувам да се върна вкъщи. Същевременно се страхувах за Еко. Обадих се у дома и едва не подскочих, когато тя отговори с „Хай“ — сигналът за опасност. Запитах я за обстановката. Тя едва успя да изрече — „непознати, с пистолети“ и някой грабна слушалката. Изрева на японски с американски акцент: „Искаме да ви помогнем. Върнете се тук.“ Побързах да затворя, преди да са проследили откъде се обаждам. Но чутото не ми излизаше от ума — американци, при това въоръжени. В моя дом. Твърдят, че искат да ми помогнат. А какво правеше полицията през това време? Не бяха ли оставили някого около къщата, най-малкото да не допуска репортерите до мястото на престъплението? Как бяха влезли тези американци? Все си мислех, че трябва да намеря начин да помогна и на Еко да се измъкне оттам…
— Ние също й се обадихме — каза Савидж. — Вечерта около единадесет. Отговори ни със сигнала за опасност преди някой от американците да успее да грабне телефона. Но не мисля, че ще й направят нещо. Те имат нужда от нея. Като заложник и за да я разпитват.
— Твоите предположения не могат да ме успокоят. Тя ми е почти като майка! — сопна се Акира.
Таро вдигна ръка, като им направи знак да замълчат. Заговори на Акира на японски. Той само го слушаше. Към обичайната меланхолия, изписана на лицето му, се бе добавила горчива мъка в погледа.
— Моят сенсей току-що ми даде обещание, че ще я спаси. Някои от най-добрите му ученици скоро привършват обучението си. Довечера ще се явят на първия си изпит. Ще освободят Еко.
„Обзалагам се, че ще успеят. Онези маскираните са хора, които не биха се спрели пред нищо. Който и да ни причаква в дома на Акира, ще се прости с живота си преди да усети какво става“ — разсъждаваше Савидж. След това стана и се поклони на Таро. — Благодаря ви, че ще помогнете на моя приятел.
— Наричате Акира приятел? — намръщи се Таро.
— Толкова много сме преживели заедно.
— Подобно приятелство е невъзможно — настоя Таро.
— Защо? Защото съм гайджин ли? Тогава го наречете уважение. Обичам този род мъже.
— И вие ми допадате — загадъчно се усмихна Таро, — но ние никога не можем да бъдем приятели.
— Вие губите.
Таро вдигна недоумяващо вежди.
Савидж се обърна отново към Акира:
— И след това дойде тук?
— Да, където можех да чакам спокойно, без да се страхувам от преследвачите си. Не ми излизахте от ума. Опасявах се, че изобщо няма да се появите там и на сутринта.
— Както и ние, след като чухме отговора на Еко.
— А какво се случи с вас?
Савидж се опита да разкаже набързо неочакваните събития в храма „Мейджи“ и бягството от парка, без да издава вълнението си.
— Може би точно това целят — каза Акира. — Да ни държат в постоянно напрежение.
— Непрекъснато преодоляване на препятствия, игра на нерви, преследване и разчистване на сметки — сякаш на себе си изрече Савидж.
Акира го изгледа с недоумение.
— Цитирам ти възгледите на Греъм за живота. Всичко съвпада. Докато търсим по нашата следа, трябва да преодоляваме хиляди непредвидени опасности и опитите на някого да ни попречи.