Студена пот заля Савидж. Забеляза тъгата в погледа на Акира. С отчаяние, но и съчувствие си спомни, че баща му бе загубил първата си жена, родителите, братята и сестрите си при атомната бомбардировка над Хирошима. А втората му съпруга, майката на Акира, бе починала от рак, причинен от взрива.
— Никога не се заблуждавайте — каза Таро с хрипкав глас. — Винаги, когато имате работа с японци, трябва да знаете, че колкото и да са любезни с вас, те пазят в съзнанието си спомена за атомните бомби. Точно този дълго таен гняв и омразата са причина за увеличаване на последователите на Шираи. Но той лично се стреми към връщане на миналото, славното и величествено минало. А те искат власт над региона.
— Това никога няма да стане — с равен глас произнесе Савидж.
— Не в сегашната обстановка. В съвременното общество все повече се настанява алчността. Ако Шираи недооцени ситуацията, тълпите могат да излязат извън неговия контрол. Земя, богатство, власт — към това се стремят те. Не към спокойствие и мир. Не към хармония. Шираи е прав да негодува срещу американското присъствие в Япония. Махайте се всички! Вън оттук! Но в създалия се вакуум Силата на Аматерасу може да се превърне в проклятие, а не в благодат.
Савидж се опита да протегне кръстосаните си върху възглавницата крака и да се отпусне.
— Откъде ви е известно всичко това? — произнесе почти шепнешком той.
— Аз съм се самоизолирал от света. Но бившите ми ученици поддържат връзка с мен. А те разполагат с надеждни източници. Кунио Шираи… аз се възхищавам от идеите му, но той набира потенциал, който може да доведе до катастрофа, да предизвика агресия, а не консолидация на нацията. А аз желая тук да процъфтява мир. И мисля, че ако Шираи продължава да подклажда настроенията в същия дух и да привлича все повече и повече алчни и властолюбиви последователи…
— Онова, което се случи… или не се случи в „Медфорд Гап“ — прекъсна го Савидж и се обърна към Акира, — има ли нещо общо с тази история?
— Сенсей говори за самоизолация — Акира вдигна поглед към Савидж. — От своя страна аз се стремя да запазя спокойствието и хармонията на миналото в моя дом, наследен от баща ми, въпреки че рядко ми остава време да им се наслаждавам. Жалко, че вече не ще мога да намеря отмора там след всичко, което се случи. Освен това не бих могъл да работя като телохранител на други хора. Искам да спася себе си. Да се оттегля. Също като сенсей. И като шогуна Токугава.
— В такъв случай трябва на всяка цена да говорим с Шираи — предложи Савидж и постави ръка на рамото на Рейчъл. — Аз също се уморих. Да бъда слуга, да бъда овчарско куче, да служа за предпазен щит. Време е да се погрижа да имам онова, което истински желая — той погледна нежно Рейчъл.
— В такъв случай ще се погубите като персонален защитник — каза Таро. — Петата професия, най-благородната — трябва изцяло да си посветен…
— Достатъчно — прекъсна го Савидж. — Искам само да довърша тази работа и край. Ти какво ще кажеш, Акира? Готов ли си да ми помогнеш?
Черните кораби
1.
— Какво крещят? — попита Савидж.
Тълпата ревеше все по-силно, някои размахваха плакати, други вдигаха заплашително юмрук. Техните гневни движения напомняха на Савидж за бурна река. Беше десет часа сутринта. Слънчевите лъчи успяваха да преминат през смога и Савидж вдигна ръка над очите си, за да може да вижда по-добре огромното множество, което изпълваше улицата, насочило гнева си към американското посолство. „Колко ли са?“ — помисли си той. — „Може би повече от двадесет хиляди.“ Крясъците бяха ритмични, явно демонстрантите скандираха един и същи лозунг. Ревът им, подсилен и от ехото на околните сгради, стана толкова силен, че го заболяха ушите.