— Те скандират „Черните кораби“ — обясни Акира.
След снощния разговор с Таро Савидж знаеше какво означава това. „Черните кораби“ беше името на армадата, с която главнокомандващият американските морски сили Пери беше акостирал в залива Йокохама през 1853. Като символ на омразата към американското присъствие в Япония този образ беше много удачен и зареден с емоции. Стегнат и ефектен.
Тълпата започна да крещи: „Америка вън! Гайджин вън!“ Ревът ставаше непоносим. Двамата с Акира стояха до някакъв вход встрани от тълпата: Савидж са задушаваше от ужас. Отново изпита усещането както на летището в Нарита, че е сам сред хиляди японци. Този път то бе подсилено до такава степен, че той почувства как адреналинът направо изгаря стомаха и дробовете му.
„Господи“ — мислеше си той. — „Демонстрациите, които показват по телевизията, предават само размерите на протеста, но те не могат да изразят чувствата на хората, гнева им, усещането, че тълпата всеки момент ще премине критичната точка и ще експлодира. Яростта струи от тях и сякаш във въздуха се излъчва не само мирис на пот, но и на озон като преди торнадо.“
— Има толкова много хора, че не виждам как ще се доберем до него — каза Савидж.
„До него“ се отнасяше за Кунио Шираи, който стоеше на издигната специално за него платформа доста далеч напред и подклаждаше страстите на протестиращите пред посолството.
— Ако се движим по края, ще можем да се приближим достатъчно — предложи Акира.
— Само дано не се обърнат. Ако тази разбунтувана тълпа види жив американец…
— Засега едва ли можем да измислим нещо друго. Искаш ли да се върнем при Таро-сенсей и да изчакаме друг удобен момент.
— Вече чаках достатъчно. Искам да видя този човек — унило отвърна Савидж.
Миналата нощ сънят му отново бе спохождан от кошмари. Убийствата на Камичи и Акира се наслагваха, той виждаше тялото на единия разполовено на две, органите, мърдащи като червеи по пода в локва кръв; меча, който отрязва главата на Акира няколко пъти последователно, тялото, което не пада веднага, търкалящата се по пода глава. Тази отвратителна гледка се повтаряше и той виждаше много глави, които спираха една след друга пред него и премигваха с очи.
Рейчъл също беше прекарала нощта много неспокойно. Тя говореше на сън, от време на време се стряскаше и се събуждаше, преследвана от своя кошмар, в който мъжът й непрекъснато я биеше и изнасилваше. Савидж държеше ръката й, обзет от тежки размисли. Освен всичко друго, той се тревожеше за учениците на Таро, които още не бяха успели да освободят Еко. Беше помолил Таро да изпрати човек да му съобщи, ако спасителният отряд се върне, но до сутринта още ги нямаше. Мрачното настроение на Таро по време на закуска беше многозначително.
„Не ми се вярва да са ги заловили“ — каза тогава Таро. — „Няма да влязат, ако не са сигурни, че ще успеят. Значи трябва да чакаме“ — реши японецът.
„Безполезно е“ — отвърна му Акира. — „Тези хора си разбират от работата. Когато могат, ще я свършат. Междувременно ние трябва да се заемем с нашата работа.“
„Да намерим Кунио Шираи“ — каза самият Савидж. Стомахът му се беше разбунтувал вероятно от макароните със соев сос, които им бяха предложили за закуска. — „Да намерим начин да се срещнем с него. Да се изправим срещу него. Да му зададем въпросите си. Насаме. Дали ни е видял да умираме така, както ние видяхме него.“
Досега това се беше оказало невъзможно. Домашният му телефон не беше в указателя. Не можаха да го открият и в корпорацията му. Бяха им отговорили, че не знаят къде е.
„Тогава на поредната демонстрация“ — предложи Акира.
„Рейчъл, ти ще останеш тук“ — нареди тогава Савидж и направи жест с ръка към Акира да го последва. — „Ситуацията вече е друга. Не можеш да дойдеш с мен“ — настоя той. — „Досега имах две задължения. Да разбера какво се е случило с Акира и с мен… и да те охранявам. Сега си в безопасност. Тук при Таро-сенсей и учениците му ще си като в непревземаема крепост. Вниманието ми повече няма да се раздвоява. Ще мога да си върша работата без да ме отвлича нищо друго.“
Тя се беше почувствала наранена и изоставена.
„Рейчъл, правя това за теб. Искам само две неща: да не сънувам повече кошмари“ — сподели тогава той и преди да продължи нежно я целуна — „й да прекарам остатъка от живота си с теб. Трябва да направя това сам. Не, не точно сам, а с Акира.“
Видя проблесналото пламъче в очите й. „От ревност? Не. Това е лудост.“
„Толкова ви помагах досега… за Греъм… и в болницата в Харисбърг…“