„Да, Рейчъл. Никой не се съмнява в това. Наистина ни помогна. Но Акира и аз можем да бъдем убити… и не само ние, ти също, ако си с нас. Искам те жива, така че, ако се върна — когато се върна“ — поправи се той — „ние…“
„Върви по дяволите“ — ядоса се тя. — „Но ако ми се върнеш мъртъв, повече няма да ти проговоря. Аз съм не по-малко луда от теб. Хайде, махай се.“
Един час по-късно двамата с Акира бяха на улицата при демонстрантите. Тълпата продължаваше неистово да крещи: „Вън американците. Гайджин вън.“ На Савидж му се искаше Рейчъл да е тук. Но до него беше Акира с неговата непозната страна, японците, които не преставаха да скандират. Савидж изпитваше някаква странна увереност докато те двамата заедно — комитатос и самурай — се приближаваха бавно към Кунио Шираи. Бяха двама професионалисти, решени да свършат работата си докрай, така че да не мислят повече за нея и да възвърнат отново самоличността си.
Натискът на телата беше неудържим. Протестиращите блъскаха гърбовете си в Савидж и го притискаха все по-близо до стената. Той се извъртя и се опита да се освободи, но веднага беше подхванат от тълпата и изтикан отново назад. Имаше чувството, че е попаднал сред океан от хора и човешките вълни го заливат, изтласкват го към скалистия бряг. Въпреки че никога не бе страдал от клаустрофобия, почувства как кожата му настръхва от напразните опити да си поеме дъх и от внезапно обзелата го безпомощност.
Той се добра до Акира, който беше успял да намери малко по-свободно пространство до един вход.
— Това беше грешка — обърна се Савидж към него.
Протестиращите наоколо се обърнаха ядосано, като чуха английска реч.
Акира вдигна ръка към тях, сякаш им правеше знак, че американецът е под контрол.
Демонстрантите продължаваха да крещят „Гайджин вън!“, докато Кунио Шираи цепеше въздуха с мазолестата си длан. Гласът му се извисяваше прегракнал от ярост, успяваше да ги надвика и разпалваше още повече техния гняв.
— Така няма да стигнем доникъде — каза Савидж. — Ако тълпата започне да се бунтува, направо ще ни смачкат.
— Прав си — отвърна Акира. — Но нали искахме да го погледнем отблизо. Не вярвам много на фотографиите във вестниците, нито на телевизията. Камерите лъжат. Ние трябва да се видим лице в лице, да се уверим, че това е Камичи.
— Но не по този начин, нали?
Надолу по улицата ревяха високоговорителите — техният крясък увеличаваше още повече злобните изблици на Шираи.
— Звучи ми като Камичи. Ако можем да минем още няколко пресечки напред — предложи Акира, — може би ще се приближим достатъчно.
— Почакай — прекъсна го Савидж. — Може да има и по-лесен начин. Шираи поема много голям риск, като се явява пред тях. Със сигурност има телохранители пред платформата, забелязах и полицаи между тълпата. Ще му трябва обаче цяла армия, ако тези хора излязат от контрол и се втурнат към него. Те със сигурност го боготворят, но това е и заплаха. Ако някой иска да го докосне или ако решат да го качат на раменете си, това ще бъде катастрофа. Той може и да не оживее. Разгледай платформата малко по-внимателно. Около нея има нещо като релса. Няма стълби. Как ли се е качил там? Освен това платформата е на тротоара, а не на улицата. Задната й част е залепена за сградата.
Акира разбра всичко.
— Значи стълбите са там и той е излязъл направо от сградата. По същия начин смята да си тръгне, да влезе по стълбите в сградата и…
— … и после ще мине през сградата, нали така? — попита Савидж и сърцето му се разтуптя от вълнение. — После той ще може да излезе бързо от другата страна, да мине през кордона от телохранители и да се качи в колата си преди протестиращите да са разбрали откъде е минал.
Акира се напрегна и мускулите му се опънаха.
— Бързо. Не знаем колко смята да говори.
С нечовешки усилия те се отправиха в посоката, от която бяха дошли. Блъскаха ги от всички страни и ги притискаха към стената. Още няколко мъчителни стъпки и Савидж едва не бе изблъскан от тълпата към една огромна витрина.
Целият в пот, той си представи как парчета от стъклото нарязват тялото му и плисва кръв. Запровира се между вълните от хора. Шест месеца по-рано, преди ужасната случка от неговия кошмарен сън, той не би се чувствал така уплашен. Но сега трябваше да признае, че е изпаднал в паника и се чувства като в капан в тази неконтролируема обстановка. Неговото болезнено усещане за jamais vu го беше променило. Той се беше превърнал в жертва и беше вече не толкова защитник, колкото човек, който се нуждае от защита.
„По дяволите, трябва да се махна оттук“. С последни усилия той успя да се измъкне от тълпата, пое дълбоко въздух и се опита да овладее треперещото си тяло.