Акира пресичаше улицата, като искаше да излезе на отсрещната страна, където все още нямаше толкова много хора.
Савидж изведнъж осъзна, че може би ще бъде по-добре да се смесят с тълпата. Но грешеше. Когато се втурна към тълпата, една ръка се опита да го хване за ръкава. Той се отскубна и продължи. Но веднага го сграбчи друга. Савидж беше разсъждавал като западняк. В Манхатън пешеходците сигурно биха помогнали на двама мъже, ако ги преследват. Но не и тука. Савидж беше забравил какво му каза Акира! Японците са сред хората, които се подчиняват и спазват законите. Такава е тяхната народопсихология. Те са като племе. Групата срещу индивида. Status quo, хармония, ред — това бяха най-важните неща за тях. Двама мъже, които се опитват да избягат в тълпата, особено ако единият от тях е американец, бяха заплаха за обществото, защото мнозинството винаги имаше право.
Трета ръка посегна към Савидж. Това беше Акира, който го дръпна към някаква врата. Оказаха се в голям, ярко осветен универсален магазин. Отвън телохранителите предизвикаха хаос, разбутвайки минувачите, за да блокират изхода. Тичайки между щандовете и изплашените посетители, Савидж видя отляво авариен изход. Той ги изведе на друга улица. Едва дишайки, Савидж запъхтяно каза на Акира:
— Трябва да се разделим.
— Но…
— Ти можеш да се скриеш в тълпата! Те търсят японец и американец! За тях аз ще си остана подозрителен, но ти можеш да изчезнеш от погледа им.
— Няма начин да те оставя.
— Направи го! Ще се срещнем при Таро!
— Не! Няма да стане!
Издебнаха един униформен куриер, който тъкмо се качваше на своя мотоциклет „Хонда“. Савидж го бутна в страни и скочи върху седалката.
— Направи ми място! — викна Акира и се хвърли зад него, като обви ръце около кръста му.
Савидж включи на скорост и бързо потегли, изпреварвайки колите. Вече не чуваше преследвачите, а единствено шума от автомобилите и рева на мотора. Всичко се сливаше в оглушителен грохот, обичаен за Токио.
— Трябва по-скоро да се отървем от това нещо — каза Акира. — Трябва да го оставим преди да са съобщили в полицията.
— Точно сега хората на Шираи ме притесняват повече.
— Благодаря ти, че преди малко предложи да станеш примамка, за да мога да избягам — каза Акира зад него.
— Това беше приятелски жест.
— Да — отвърна Акира със странен глас. — Приятелски.
Няколко преки по-надолу те оставиха мотоциклета на тротоара до входа на метрото. Надяваха се, че властите ще решат да ги търсят там. Двамата пресякоха внимателно улицата и се качиха в едно такси. Нямаше нужда някой от тях да споменава, че това ще бъде едно от многото таксита, които щяха да използват, за да прикрият следите си, докато стигнат сградата на Таро.
— Сигурно този куриер няма да види повече мотора си — предположи Савидж.
— Не е точно така — отвърна Акира. — Никой няма да посмее да го открадне. Все пак сме в Япония.
4.
— Не разбрах какво говореше Шираи? — каза Савидж.
Той седеше на един стол на четвъртия етаж в сградата на Таро. Беше си свалил ризата и възрастният мъж разглеждаше рамото му. Акира и Рейчъл стояха от едната страна. Савидж позна по очите на Рейчъл, че мястото беше сериозно ударено.
— Вдигни си ръката — каза Таро.
Савидж прехапа устни и се подчини.
— Размърдай я напред, а сега назад.
Той успя да я мръдне донякъде, но не напълно. Това му струваше доста усилия.
— Опиши болката.
— Дълбока. Непрекъсната. В същото време пулсираща.
— Не чувстваш ли остра болка? — попита Таро.
— Не, не мисля, че има нещо счупено.
— Няма значение. Все пак ще трябва да отидеш да ти направят една снимка.
Савидж поклати отрицателно глава и отвърна:
— Не, мисля, че не е необходимо да привличам повече внимание.
— Хай — каза Таро. — Ще ти дам нещо, за да ти спадне отокът. В това състояние рамото не би ти послужило, ако се наложи.
— Ако потрябва, повярвай ми, ще го направя.
Таро се усмихна. Той напои със спирт малко памук и избърса рамото на Савидж.
Савидж усети убождане. Таро извади иглата.
— Новокаин, епинефрин и стероид — поясни той. — Седни и отпусни ръката си, за да почине.
Рамото му започна да изтръпва. Савидж въздъхна и погледна към Акира.
— Какво каза Шираи? Не можах да разбера нито дума, макар че разбрах какво изпитваше. Той се ужаси, като ни видя.
Акира се намръщи.
— Да… Ужаси се. Не го беше страх, че сме някакви убийци. Не и за това, че видя американец толкова близо до себе си, след като току-що беше произнесъл антиамериканската си реч. Ясно е, че ни позна. „Вие? Не.“ Това бяха думите му. „Не може да бъде. Вие сте… Това е невъзможно. Махнете ги оттук.“