Акира остави телефона и обясни:
— Разбира се, всеки един от тях може и да ме е излъгал, но аз предадох нашето съобщение. Помолих да му кажат, че двамата мъже, които е видял до колата си, горят от нетърпение да говорят с него. Казах им, че ще звъня на всеки петнадесет минути.
— Значи ни остава да чакаме — Савидж искаше да се движи, да прави нещо, да отхвърли най-сетне кошмара. — Ще се преместим ли на друг телефон?
— Всеки разговор беше по-кратък от четиридесет секунди и не биха могли да ни засекат.
— Няма значение.
— Хай. Да тръгваме тогава.
6.
Следващото обаждане беше направено от един телефон, който се намираше срещу детска площадка. В партийния щаб отново им отговориха, че Шираи не е идвал след митинга. Акира позвъни в офиса и след като размени няколко реплики, чертите му се изопнаха, макар че гласът му остана все така спокоен. Савидж започна да диша учестено и пристъпи по-близо.
Акира окачи слушалката.
— Шираи е там. Имаме уговорена среща след един час.
Савидж се подсмихна, но изведнъж настроението му рязко се промени. Усмивката му се превърна в гримаса.
— Какво има? — попита го Акира.
— Просто така? Без да ти обясни защо се изплаши толкова, когато ни видя и избяга ужасен? И защо сега изведнъж се съгласи да се срещне с нас?
— Не ми обясни, защото нямах възможност да разговарям лично с него, а само със секретарката му.
Савидж се намръщи още повече.
— Не.
— Не разбирам. Какво има?
— Точно там е въпросът. И аз това искам да знам. Нещо не се връзва. Реакцията на Шираи след митинга беше толкова силна, че ми е трудно да повярвам в това, което току-що ми каза.
— Аз мисля, че всичко е съвсем правдоподобно — възрази Акира. — Той беше разстроен. Беше изплашен до такава степен, че лесно можеше да изгуби контрол. Каквито и да са били фалшивите му спомени… дали мисли, че ни е видял убити или си въобразява, че сме се опитали да го убием… на негово място аз щях отчаяно да търся отговори, точно както правим ние. Бих искал да науча колко мъртви мъже ще се окажат възкръснали или пък защо моите защитници са се обърнали срещу мен.
— Да, точно така. Отчаяно. — Савидж продължи да върви, оглеждайки пешеходците по улицата. Той беше нащрек, но досега не беше се чувствал толкова уязвим. — Именно затова съм толкова мнителен. След като секретарката му е казала, че ще звъним през петнадесет минути, защо той просто не пожела да те свържат с него… това с нищо не би го застрашило. Той би могъл да говори съвсем свободно от разстояние, вместо да рискува да се срещне с нас лице в лице.
— Мисля, че той ще дойде с телохранителите си на срещата. Те ще гарантират неговата сигурност — отново възрази Акира.
— А нашата сигурност? Ако охраната е същата, може би вече са приготвили палките си — отвърна Савидж и започна да разтрива рамото си. Болкоуспокоителното вече не му действаше. — Не знам колко силно ударих първия, който ме нападна, но чух как ти счупи ръката на другия. Сигурно не са във възторг от нас.
— Те са професионалисти. Вършат си работата. След един час вече ще имат друго задължение и ще забравят емоциите от по-рано. Техният Главен иска да се срещне с нас.
— А ако желанията на Шираи съвпадат с техните? Ако той иска да ни премахне от пътя си? — попита Савидж.
— Аз съм убеден, че — Акира млъкна за момент — Шираи иска информация.
— Смяташ, че след като ние искаме информация, сме готови да повярваме на мъжа, когото видяхме мъртъв.
— Кой беше любимият цитат на Рейчъл?
— „Авраам повярвал в Бога по силата на абсурда.“
— С други думи вярата е загадка. Понякога сме толкова объркани, че не ни остава нищо друго освен да вярваме — каза Акира.
— Греъм би ме нарекъл глупак. Да вярвам? Това е извън всичко, на което са ме учили. Ако Таро те чуе как говориш, ще бъде разочарован.
Акира се поколеба, поклати глава и се усмихна загадъчно.
— Моят сенсей би настоявал да мина една преподготовка.
— Сега не ни трябва преподготовка. Трябва да бъдем обективни и да разсъждаваме така, сякаш охраняваме някой друг.
— О, в този случай…
— Нека се престорим, че ние сме клиенти на самите себе си.
— Без съмнение сигурността е на първо място и чак след това отговорите, които искаме да получим — съгласи се Акира.
— Така, че нека да правим това, което знаем да правим най-добре.
Гласът на Акира напомни на Савидж за онова метално съскане на меча при изваждането му от ножницата.