— Пристъпваме в опасната зона.
7.
Сградата на корпорацията беше от онези многоетажни постройки, направени от блестящо стъкло и стомана. Савидж наблюдаваше от близкото кръстовище, съзнавайки че колкото и да се прикрива, пак ще изглежда подозрително, защото беше гайджин.
Той знаеше, че Акира приближава от другата страна също толкова внимателно. Бяха се разбрали в случай на заплаха да се срещнат на друго място. Всъщност те имаха няколко уговорки и трябваше да действат според обстоятелствата. Савидж се почувствува горд с работата си. За първи път откакто пристигнаха в Япония той отново изпитваше удоволствие от нея, защото вече не беше преследвана жертва.
Спря близо до високата сграда. Забеляза, че тя има и страничен вход. Наоколо паркирането не бе разрешено. Очевидно само някои превозни средства можеха да спират за малко, като например това камионче до главния вход, което разнасяше цветя. До страничния вход също бе спрял камион. Шофьорът беше с работен комбинезон и кепе. Той четеше вестник и от време на време поглеждаше към сградата сякаш чакаше партньора си. Всичко изглеждаше съвсем естествено.
Само дето беше обут не с тежки зацапани обувки, а с модни, добре лъснати половинки. Савидж изтръпна.
„По дяволите“ — помисли си той и се обърна да си върви. Малко по-надолу пресече улицата и зави зад ъгъла. Насочи се отново към зданието на корпорацията, за да огледа и задния изход.
Отзад беше паркирана лимузина с тъмни прозорци, а отстрани имаше камион този път с нарисуван телефон.
Той стисна юмруци. Решен да свърши работата си докрай, Савидж направи още една внимателна проверка на сградата, след което се отправи към мястото на срещата.
8.
Савидж наближи киното, пред което се тълпяха многобройни посетители. Престори се, че е заинтригуван от плаката, рекламиращ някакъв американски филм. Остана изненадан от факта, че страната, която бе на едно от последните места по тежки криминални престъпления, се интересува от такива филми.
Скоро се появи и Акира.
— Всички входове се наблюдават — отбеляза той с нисък глас.
Савидж се преструваше, че гледа плаката.
— Шираи се е постарал да не ни обижда. Превозните средства пред сградата непрекъснато се сменят. Като обиколих сградата втория път, камионите вече бяха различни, отзад забелязах и една лимузина.
— Трябва да приемем, че навсякъде има по няколко души.
— О, да — съгласи се Савидж и се обърна към улицата, за да види дали няма опашка след себе си. — Въпросът е дали са само за охрана или Шираи иска да ни залови.
Акира разтвори ръце и попита:
— Готов ли си да поемеш риска и да влезеш в сградата, за да провериш?
— Загубил съм вярата си — отвърна Савидж.
— Аз също.
— „Авраам повярвал по силата на абсурда“ — нали така беше. Не, няма начин.
— Тогава какво ще правим?
— Ще се обадим на Шираи в офиса. Ще кажем на секретарката му, че съжаляваме, но не сме могли да влезем. Ще искаме да говорим лично с него.
— Мисля, че няма да е от полза. Като гледам какъв капан ни е устроил, сигурно ще откаже и ще се помъчи да ни подмами вътре в зданието.
— Така е, но си заслужава да опитаме. Ако откаже, помоли да отложим срещата за по-късно. Предполагам, че ще се съгласи.
— Без съмнение. Това само отлага проблема, но не го разрешава. Ние ще трябва да говорим с него, а не смеем да влезем в сградата.
— Значи трябва да направим така, че да се срещнем другаде, където той не очаква — каза Савидж. — Хрумна ми нещо. Трябва да задържим Шираи и да подготвим всичко. Ще продължим да му се обаждаме и да отлагаме срещата, а междувременно ще позвъним на Таро.
— Защо?
— За да го попитаме дали някой от учениците му ще могат да се дипломират по-рано.
9.
Радиотелефонът в наетата тойота изпука. Савидж се напрегна, мускулите му се изопнаха. Акира взе слушалките и отговори нещо. Лицето му се изопна, когато чу отговора. Той остави слушалката настрани и сграбчи с две ръце волана. Неочаквано зави в съседната улица и още един път зад ъгъла, след което се включи в движението, което водеше към сградата на Шираи.
Макар че Савидж изгаряше от нетърпение да му зададе няколко въпроса, той успя да се въздържи благодарение на професионалните си навици. Знаеше, че не трябва да отклонява вниманието на Акира.
Японецът сам наруши мълчанието.
— Видели са го.
— Аха — каза Савидж и се облегна назад.
Напрежението му обаче не спадна. Той си представи как учениците на Таро, обучавани да се сливат с пешеходците, внимателно наблюдават сградата от всички страни. Акира им беше описал колата на Шираи и беше дал номера, който бе успял да запомни сутринта на митинга. Таро от своя страна ги беше снабдил с негова фотография. Преди това те бяха гледали по телевизията репортажа за радикалната му консервативна политика, за вярата му в силата на Аматерасу, за настояването му Япония да се върне към културата от времето на шогуна Токугава. Така че те чудесно знаеха кой им трябва.