— Разбира се — отвърна Савидж.
Мишима беше един от най-известните японски писатели. Най-близкият американски автор, с когото можеше да бъде сравнен според Савидж, беше Хемингуей. Моралният кодекс на Мишима беше привлякъл толкова много последователи, че можеше да се говори дори за частна армия. В по-специални случаи те носели военно облекло, създадено за целта от самия Мишима. Славата и влиянието му били толкова големи, че офицерите от една сухопътна база разрешили на хората му да тренират там бойни изкуства.
През хиляда деветстотин и седемдесета Мишима заедно с шепа от най-близките си привърженици пристигнал в базата, поискал разрешение да говори с командващия и го взел като заложник. Поискал войниците да бъдат събрани, за да говори пред тях. Властите не могли да откажат заради пленника. Речта на Мишима се превърнала в объркана високопарна тирада за упадъка на Япония, за необходимостта да се възвърне нейната чистота, да се отстоява нейното величие, да се следва божественото й предначертание: милитаризъм плюс някаква ранна версия на теорията на Шираи за Силата на Аматерасу. Войниците, събрани по негова заповед, накрая започнали да му се присмиват.
— Разгневен и унизен, Мишима се върнал в щаба, извадил меча си — белег на самурайската традиция — коленичил… и си направил сепуку, разкъсвайки вътрешностите си. Този случай породи съответно и неодобрение — каза Акира. — Много японци бяха възхитени от принципите и смелостта му, но в същото време си задаваха въпроса дали беше необходимо това отчаяно самоубийство. Каква беше неговата цел? Той не го бе извършил под натиска на обществеността. Не можеше ли да намери по-ефикасен и конструктивен начин да покаже разочарованието си? Дали наистина е вярвал, че с действията си ще подтикне останалите да възприемат неговата кауза?
Савидж не знаеше какво да отговори. Мислеше за баща си, не за непознатия от Балтимор, а за човека, когото помнеше от детството си, когото обичаше и който една нощ реши да пръсне черепа си. Част от Савидж можеше много добре да разбере отчаянието на Мишима и да бъде съпричастна с постъпката му.
Все пак той беше възпитан според американската ценностна система. Тя включваше прагматизъм, оцеляване, дори и след преживяно унижение, издръжливост, независимо от наранената гордост. „Не позволявай на негодниците да те побеждават!“ — това беше главното.
„Господи.“
Акира наруши мълчанието:
— Мишима е чудесен пример. Той е символ. Двадесет години след самоубийството му хората все още го помнят и уважават. Значи може би е постигнал целта си. Не веднага, както вероятно се е надявал. Трябва да се опиташ да разбереш. В Япония ляво настроените демонстрации са съвсем малко. Те се отъждествяват с комунизма, а тук мразят комунистите. Всички са равни, нали така казват те. Не. Япония винаги се е базирала на различията. От шогуна към даймио, самурая и т.н. Това е страна на йерархията. Десните настроения са съвсем друго нещо. Властите ги толерират, защото те утвърждават съществуващата система на контрол, на социален ред, където всяко нещо е на мястото си, господарят над слугата, съпругът над съпругата, родителите над децата, работодателят над подчинените си.
— Говориш така, сякаш си съгласен с всичко това.
— Опитвам се да ти обясня защо тук дясното крило няма мнозинство, но има власт. Ето откъде идват привържениците на Шираи. Той естествено иска повечето от умерените да станат екстремисти, но засега това не му се отдава. Повечето японци наблюдават митингите с интерес и може би дори ги одобряват, но… не са склонни да действат.
— Засега.
Акира потръпна и каза:
— Трябва да се учим от историята, но колкото и да се опитваме да върнем нещата, няма да успеем. Дори и да мразя „Черните кораби“ на главнокомандващия Пери и това, което са причинили на страната ми, аз никога няма да повярвам, че Шираи ще ни върне към културата и времената на шогуната Токугава. Той има нужда от катализатор, от обединителен мотив, но досега не го е намерил, както между впрочем и Мишима.
— Това не означава, че не го търси.
Меланхолията в очите на Акира се засили. Той кимна без да обръща глава към Савидж. Слънцето беше залязло. Движението беше намаляло и Акира разчиташе стоповете на лимузината и ескорта от нисани да го упътват. Той не смееше много да се приближава.