Савидж не забелязваше някакви признаци на безпокойство у противника. Може би не бяха забелязали, че ги следят.
— За да отговоря на твоя въпрос — започна Акира, — ще ти призная, че аз уважавам ценностната система на Шираи, но отричам неговата тактика. Това ме тревожи. Човекът, който при други обстоятелства бих смятал за… Сега трябва да мисля за него като за потенциален враг.
— Може би той също е жертва. Като нас.
— Скоро ще разберем. Дано неговият кошмар най-сетне обясни и нашия.
11.
Лимузината и двата съпровождащи я нисана напуснаха магистралата. Акира ги последва много предпазливо, запазвайки голяма дистанция. От време на време пропускаше коли пред себе си, за да не забележи охраната на Шираи едни и същи фарове след тях.
Пътят свърши и започна друг, после и този ги изведе донякъде и се вля в следващия. Имаше много завои и накрая Савидж загуби чувството си за ориентация. Блясъкът на градовете беше отстъпил място на слабо осветени селца. Той неспокойно се взираше през прозореца. Отстрани се виждаха големи черни очертания.
— Това планини ли са? — попита Савидж и усети как по гърба му полазиха тръпки.
— Да, навлизаме в Японските Алпи.
Савидж се взря навън с нарастваща все повече тревога. Тойотата тъкмо пресичаше тясно мостче, под което реката отразяваше луната. Клисурата извиваше рязко нагоре към тъмните скали.
— Алпи ли каза?
— Наименованието е малко преувеличено. Нашите планини не приличат много на европейските, по-скоро на скалистите хълмове във вашите Източни щати.
— Не мислиш ли, че… Изведнъж се почувствах така сякаш сме отново в Пенсилвания — каза Савидж и изтръпна. — Пак е тъмно. Не е април, а октомври. Листата не започват да прорастват, а да падат. Дърветата са голи както когато…
— … придружавахме Камичи до хотел „Медфорд Гап“.
— Което ние никога не сме правили.
— Да — съгласи се Акира. — И аз изпитах същото чувство — продължи той с прегракнал глас, — ужасяващото чувство, че вече сме били тук, макар че аз никога не съм идвал насам.
Скоро пресякоха друг пролом. На Савидж му се зави свят. Мозъкът му отказваше да работи.
Този път не го притесняваше jamais vu, a deja vu или по-скоро някаква причудлива комбинация между двете. Стомахът го свиваше от страх, от ужасното чувство за нереалност. Той се взря в Акира, човека, когото беше видял обезглавен.
Пътят извиваше нагоре, спускаше се и отново се изкачваше през болезнено познатата планина.
Япония — Пенсилвания.
Шираи — Камичи.
Фалшиви спомени.
Призраци.
Обзе го още по-силен ужас. Някъде дълбоко в душата си искаше да викне на Акира да спре, да обърне и да се върнат обратно. Професионалният инстинкт му подсказваше, че трябва да се откаже от преследването, да се върне в сигурното убежище при Рейчъл, да се научи да живее със своя кошмар.
Имаше някакво предчувствие, че ги очаква нещо още по-ужасно от онзи сън.
Акира очевидно беше прочел мислите му или изпитваше същите чувства, защото каза:
— Не, трябва да минем през всичко това. Толкова много преживяхме. Не можем да спрем. Трябва да разберем. Отказвам да бъда преследван от призраци до края на живота си.
Савидж се сепна от спомена за меча, отсичащ главата на Акира. В същия миг в него се надигна като вълна още едно силно чувство. То потисна страха му и изпълни цялото му тяло, крайниците, вените, кръвта.
Това беше гняв. Ярост, каквато досега не беше изпитвал. Греъм би останал разочарован. Той казваше, че емоциите трябва да се избягват. Те са за непрофесионалисти. Влияят на обективността, а това води до грешки.
„Не, не и този път“ — помисли си Савидж. „Моят гняв ще ме предпази от грешки! Ще успея да го контролирам! Ще преодолея страха! Той ще ми даде сили и твърдост!“
— Добре, така да бъде — каза той на глас и заби нокти в дланите си, черпейки сила от болката. — Някой е бъркал в мозъка ми и аз искам да знам кой е и защо го е направил. И този някой, да го вземат мътните, ще трябва да си плати.
12.
Акира зави зад поредния завой и посочи нещо напред. Той натисна спирачката. Пред тях пътят беше пуст. В тъмнината не се виждаха никакви фарове. Савидж изтръпна.
Шираи сякаш се беше изпарил.
Савидж извади своята Берета.
— Това е капан. Разбрали са, че ги следим.
— Не, карах много внимателно.
— Да, но през последните десетина минути само ние бяхме зад тях. Може просто да са решили да проверят. Отдръпнали са се от пътя, угасили са светлините и сега изчакват. Ако минем покрай тях, охраната ще се опита да ни пресрещне и да ни принуди да спрем, за да разбере кои сме.