— Ако твоите предположения се окажат верни, те вече със сигурност знаят, че ги следим — отбеляза Акира. — Спряхме веднага щом забелязахме, че ги няма пред нас.
Савидж спусна стъклото на прозореца си и помоли Акира да изключи мотора.
Той се оглеждаше и ослушваше за някакви звуци от двигател, от стъпки или счупени клончета в крайпътните храсти.
Чуваха се само обичайните горски звуци — песента на щурците, шум от размахване на криле, леко полюшване на клоните от вечерния вятър.
— По-добре ще бъде да изгася и фаровете. Нали не искаме да служим за мишена.
Луната се бе скрила зад някакъв облак. Тъмнината стана съвсем непрогледна.
— Мисля, че знаят къде сме дори и без светлини — каза Савидж с пресъхнала уста.
— Ако изобщо ни чакат.
— Точно това очаквам. Ако имат оръжие, сигурно ще решат да обстрелват този участък от пътя.
— Не е много издържано от професионална гледна точка.
— Да, но е чудесно средство за отвличане на вниманието, докато някой се промъква към нас, за да изпразни пистолета си през този отворен прозорец.
— Може би просто преиграваме — предположи Акира. — Мисля, че се държах на прилично разстояние от колите. Влезли са в завоя преди нас и са се скрили в следващия преди ние да влезем в първия и затова не сме ги видели.
— Да — каза Савидж напрегнато. — Не е изключено. — Гласът му съвсем спадна. — Въпросът е дали искаме да продължим и да ги настигнем, когато най-вероятно ще се окажем в капана им.
— Не е точно така — отвърна Акира, потупвайки с пръсти по волана.
Той се обърна и взе слушалката на радиотелефона. Каза нещо на японски и се наложи да го повтори, защото връзката беше много лоша. Очевидно планините оказваха влияние на радиовълните. След като получи отговор, Акира остави телефона и се обърна към Савидж:
— Ще ни уведомят.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Преди два часа японецът беше помолил учениците на Таро да се оттеглят. Бяха останали само двама за всеки случай, ако възникнат усложнения при преследването.
Тактиката им се състоеше в това да изпреварят Шираи все едно, че са двама обикновени японци, бързащи да се приберат у дома. Акира ги помоли да се върнат назад и да проверят дали лимузината и нисаните са на пътя или просто са се отдалечили от Савидж и Акира.
Разбира се двамата мотоциклетисти щяха да събудят подозрение, като минат отново покрай Шираи. По-лошото беше, че те можеха да попаднат в капана, който Савидж смяташе, че готвят за самите тях край пътя.
Той се опитваше да се успокои с мисълта, че мотоциклетите са бързоподвижни и малки мишени, които по-трудно се улучват. В случай на необходимост те имаха чудесната възможност да избягат от преследвачите си, особено с угасени светлини.
Възхити се от тяхната смелост. Беше им безкрайно задължен. Помоли се за успеха им и прокле обстоятелствата, които налагаха тези млади мъже да рискуват живота си.
„А каква е другата възможност?“ — помисли си Савидж.
„Няма такава.“
Той прехапа устни и отвори вратата.
— Докато чакаме…
Акира отвори неговата врата.
— Гората е по-безопасна от тази кола — каза той.
И двамата внимателно затвориха.
Мислейки отново като един, те се запромъкваха към крайпътната канавка и залегнаха в храстите. Спряха и се ослушаха, готови за стрелба.
13.
Зад завоя се чу шум.
Савидж изправи глава.
Шумът се превърна в рев на мотоциклет.
Савидж очакваше всеки момент да чуе изстрели и писъци в нощта, свистене на гуми и метал…
Скоро мотоциклетистите щяха да стигнат завоя. Савидж се поизправи и тръгна към шосето. Акира, който беше взел радиотелефона със себе си, даде някакви инструкции на японски.
В същия момент Савидж се добра до колата, отвори внимателно и включи фаровете два пъти последователно, после се скри зад колата.
Двамата мотоциклетисти се показаха от завоя. Фаровете им осветиха тойотата, те намалиха и спряха без да изключват моторите. Савидж внимателно следеше действията им от прикритието си. Двамата мъже насочиха фаровете на мотоциклетите си към храстите. Светлината беше достатъчна, за да ги разгледа, но каските с плексиглас отпред не му позволяваха да види добре лицата им. Не че можеше да ги познае — снощи, когато ги видя за пръв и последен път при Таро, те бяха с маски.
Те свалиха каските и размениха няколко думи с Акира, който беше излязъл на банкета на пътя. Савидж също се показа, след като разбра, че няма опасност. Той прибра пистолета, а мотоциклетистите загасиха фаровете си.
Те размениха още няколко думи с Акира. Той се обърна към Савидж и поясни: