„Къде ли може да е?“
Отвори друга врата. Оказа се на вграден гардероб, пълен с дрехи. Рейчъл Стоун беше между дрехите. Проблесна ножица. Савидж сграбчи китката й секунда преди да промуши окото му.
— Негодник!
Изкривеното й от яд лице изведнъж се промени, като видя изцапаната с кал физиономия пред себе си.
— Кой… — опита се да каже изненадано тя, но Савидж сложи ръка на устата й и произнесе само с устни:
— Не говори.
Той извади от джоба си едно картонче, загънато в найлон.
Тя се вторачи в това своеобразно съобщение.
СЕСТРА ВИ МЕ ИЗПРАТИ ДА ВИ ИЗМЪКНА ОТ ТУК.
Той го обърна от другата страна, където пишеше:
В СТАЯТА МОЖЕ ДА ИМА МИКРОФОНИ. НЕ ТРЯБВА ДА ГОВОРИМ.
Тя старателно изучаваше картончето… после него… накрая потисна подозренията си и кимна в знак на съгласие.
Показа й следващото съобщение.
ОБЛИЧАЙ СЕ. ТРЪГВАМЕ. ВЕДНАГА.
Но Рейчъл Стоун не се помръдна.
Савидж обърна листчето.
СЕСТРА ВИ МИ ДАДЕ ТОВА КАТО ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ МЕ ИЗПРАЩА ТЯ.
Показа й годежен пръстен с огромен диамант.
Този път вече наистина повярва. Пръстенът я убеди окончателно. Посегна към една рокля от гардероба. Савидж хвана ръката й, за да я спре. Посочи с глава към чифт маратонки, джинси и пуловер.
Тя разбра. Без следа от неудобство свали нощницата си.
Савидж се опита да не я гледа и се обърна към вратата, откъдето всеки момент можеше да нахълта охраната.
„По-бързо“ — молеше се той наум. Пулсът му се ускори.
Погледна отново към нея, но беше прекалено зает с други мисли, за да се заглежда в чувствените й бедра и копринените бикини, върху които точно в момента нахлузваше джинсите.
Вниманието на Савидж беше насочено по-скоро към други два аспекта от външността й.
Първо: Рейчъл Стоун, макар и десет години по-млада, изглеждаше като близначка на Джойс. Висока, слаба, с наситени сини очи. Съвършена овална форма на лицето, обрамчено с прекрасна коса до раменете. Все пак имаше разлика. Косата на Джойс беше светла, докато на Рейчъл беше кестенява. Това нямаше особено значение. Приликата си оставаше поразителна.
Второ: лицето на Джойс беше спокойно и загоряло, докато това на Рейчъл беше насинено и подпухнало. Не стига че изнасилва жена си постоянно, но отгоре на това я бие и то така, че юмруците му да оставят задълго следи. Унижението — ето кое оръжие беше избрал този деспот.
Но дотук. За първи път Савидж се почувства не само професионално, но и морално ангажиран. Рейчъл може би — или със сигурност — е достатъчно разглезена от лукса. Но нищо не дава право на който и да било да се отнася така брутално с нея.
„Добре, Пападрополис“ — помисли си Савидж. — „Започнах всичко това, за да докажа нещо на себе си, но сега ще го довърша, за да докажа и на теб. Мръсно копеле!“
Потръпна от възмущение.
Рейчъл беше готова.
Наклони се към ухото й и прошепна едва чуто, като същевременно не пропусна да отбележи дискретния аромат на парфюма й:
— Вземи само най-необходимото.
Тя мълчаливо кимна с глава и се наклони към него. Гласът й погали слуха му:
— Ще ви дам всичко, което пожелаете. Само ме измъкнете оттук.
Савидж посочи с глава към вратата.
13.
Рейчъл Стоун се спусна безшумно по стълбите с умението на опитен танцьор. В коридора Савидж докосна ръката й, за да я насочи към всекидневната. Възнамеряваше да напуснат къщата през същата врата, която използва на идване.
Тя обаче не се подчини и тръгна към външната врата. Макар че й се искаше да избяга колкото може по-бързо, Рейчъл все пак беше запазила достатъчно здрав разум и не забрави да изключи алармата.
Дъждът продължаваше да вали. Савидж внимателно затвори след себе си. Почувства се прекалено открит на това място, осветен от външната лампа. Искаше да даде на Рейчъл някои указания.
Тя беше изчезнала в бурята.
„О-о, не!“ — той изтича след нея. — „Господи, не разбира ли, че там сигурно има хора от охраната? Не може просто така да прескочи оградата — ще задейства алармата.“
Дъждът се усили. Беше станало по-студено. Макар да потрепери, той знаеше, че някои от струйките, стичащи се по лицето му, бяха от пот. Настигна я с намерението да я замъкне под прикритието на голяма статуя отляво. Изведнъж промени решението си. Тя не бягаше напосоки. Стигна до малка пътечка, която пресичаше алея, водеща до отделна постройка с шест врати, които се отваряха нагоре.
Гаражите. Това беше нейната цел. Тук щяха да се скрият, докато й обясни как да минат през сензорите.
Савидж я настигна и каза с нисък, но настоятелен глас: