— Не са забелязали лимузината на идване.
— Значи сме били прави. Спрели са зад завоя. Разбрали са, че ги следим и са ни устроили капан. Сигурно вече им е омръзнало да чакат и всеки момент ще ни нападнат. Трябва да…
— Не — възрази Акира. — Нашите хора са огледали дали няма скрити коли в храстите наоколо. Мястото е съвсем пусто.
— Как така? Това е невъзможно. Просто не са ги видели.
— Увериха ме, че са огледали много внимателно. Сигурни са, че няма коли край пътя.
— Е, не могат да се изпарят. Все някъде трябва да са се скрили. Не искам да обидя хората на Таро, но мисля, че нямаме избор, трябва и ние да проверим.
Тръгнаха внимателно по края на шосето, снишавайки се до храстите. Бяха готови всеки момент да се шмугнат в гората, ако се наложи.
Колкото по-далеч отиваха, толкова повече се убеждаваха, че учениците на Таро са били прави. Като стигнаха следващия завой, Савидж вече беше абсолютно сигурен. Но тогава къде, по дяволите, бяха изчезнали? И как?
Нещо го накара да погледне нагоре. Може би подсъзнанието му беше открило някакъв детайл, забелязан с периферното му зрение. Каквато и да беше причината, той погледна нагоре и изтръпна като видя слаба движеща се светлина далеч по хълма нагоре. Всъщност бяха три светлини, толкова отдалечени, че приличаха на лъч от фенерче.
„Господи.“
Акира проследи погледа му. Това, което изсумтя, не се нуждаеше от превод — беше някаква псувня на японски.
Те затичаха обратно към колата. Съществуваше и такава вероятност — светлините там да са само за заблуда. Може би искаха да отклонят вниманието им, да ги принудят да бързат и да попаднат по-лесно на устроената засада. Савидж вървеше с приготвен за стрелба пистолет.
Вместо на клопка, те попаднаха на един тесен път, скрит в храстите. Отклонението беше толкова грижливо замаскирано, че изобщо не се забелязваше. То се сливаше напълно с околния пейзаж. Савидж огледа тъмния път, после вдигна очи към изчезващите в далечината към върха светлинки.
— По дяволите, те не са тръгнали на разходка — каза той.
— Може би Шираи има среща, която трябва да стане на тайно и отдалечено място.
— В планината? Посред нощ? Даже и аз не съм такъв параноик. Той е прекалено зает, за да дойде чак тук и да си загуби толкова време за някаква си среща, която със същия успех би могъл да уреди на по-близко и безопасно място, при много по-човешки условия. Да предположим, че иска малко да си почине. Не си представям този арогантен политик да пикае в храстите… Освен това, пътят до Токио е доста дълъг. Дори и да успее да поспи в колата, пак ще е изтощен.
— Този път тук — каза Акира.
— Да, трябва да има някаква цел. Никой няма да го прави, за да си осигури по-хубава гледка отгоре, а после да вземе да заличава входа просто ей така.
— Значи има нещо по-нагоре в планината.
— Може би някаква постройка — предположи Савидж.
— И аз така си го обяснявам — каза Акира и натисна копчето отстрани на циферблата. — Малко след единадесет. Шираи мисли да прекара нощта там.
Кръвта започна да пулсира във вените на Савидж.
И двамата се затичаха през храстите към мотоциклетистите, които пазеха тойотата. Савидж беше потънал в пот, но едновременно с това го побиха тръпки, не от хладния полъх на октомврийската нощ в планината. Deja vu отново прониза съзнанието му.
— Минава единадесет, така ли? Не пътувахме ли по същото време към…
— … планинския комплекс „Медфорд Гап“ ли? — довърши въпроса му Акира? — Но ние никога…
— … не сме ходили там — каза Савидж задъхано.
— Спомням си го толкова…
— … ясно — довърши отново Савидж. Сърцето му щеше да изскочи. То биеше лудо от страх. И от гняв. — Всичко се…
— … повтаря отново.
— Но то никога не се е случвало преди! — възкликна Савидж, изтръпнал от предчувствията си. — Тази нощ…
— … ще разберем защо е така.
Вече бяха стигнали до колата. Акира даде някакви инструкции на мотористите и отвори багажника на тойотата. Таро го беше учил винаги да взема необходимата екипировка със себе си. Той извади две раници. В тях имаше оръжие, уреди с микровълни и инфрачервени лъчи за откриване на силови датчици, както и друго оборудване — тъмни дрехи, тубички с камуфлаж за тялото и т.н.
— По този път ли ще тръгнем? — попита Савидж докато обличаше върху дрехите си черната роба, която повече приличаше на пижама.
— Трябва да приемем, че пътят се наблюдава.
— Да, прекалено лесно и много изкушаващо. Няма да имаме защитата на храстите. Това е очебиен капан… Значи трябва да изберем по-трудния път.
— Има ли изобщо друг път? — попита Акира докато разглеждаше пистолета, който извади от раницата.