— Не мисля. Значи трябва някак да стигнем догоре. Остава ни да се катерим дотам. Предлагам да започваме.
— Хай — отвърна Акира и пусна пистолета във вътрешния джоб на робата си.
— Готов ли си?
— Още не съм — отговори Акира и каза нещо на японски на учениците на Таро.
Савидж чакаше напрегнато.
Акира кимна. Мотоциклетистите му отвърнаха нещо на японски.
— Какво има? — попита го Савидж.
— Казах им да ни чакат тук. Но първо един от тях ще закара колата до най-близкото село и ще я остави там. За всеки случай, ако охраната на Шираи реши да претърсва около този път. Другият ще го следва с мотоциклета, за да се върнат заедно. Ако не се появим до утре сутринта, те ще докладват на Таро.
— И той ще ни спасява, ако се налага.
— Той е мой учител. Като втори баща ми е. Ще се справи с всеки — преглътна Акира, — който ми стори нещо.
— Добре. Достатъчно говорихме за смърт. Най-трудно ще е изкачването. Останалото е…
— Аз не съм християнин, но ще използвам вашата дума — каза Акира. — И тя е „избавление“.
— Да. Краят на общия ни кошмар. Начало на спокойствието и мира.
Савидж завърза раницата и я метна на гръб. За миг отново си представи, че вече е бил тук, но не на път за „Медфорд Гап“, а за имението на Пападрополис, когато трябваше да спасява Рейчъл. С ужас разбра, че кръгът се затваря. Все пак гневът надделя. Ако цикълът наистина се повтаря заедно с месеците, през които се чувстваше като в лабиринт… подобен на онзи в Миконос… Само че този съществуваше единствено в измъчения му мозък.
Тази нощ той смяташе да избяга от своя кошмар.
14.
Влязоха в гората. Дърветата им напомняха за планините в Пенсилвания: кестени, дъбове и кленове. На повечето листата бяха окапали. По-нагоре следваха боровете. Почвата беше мека. Те поемаха тежестта на тялото, но едновременно с това затрудняваха безшумното им изкачване. Отначало склонът беше полегат, но след това стана стръмен и раницата върху рамената на Савидж натежа. Дясното рамо още не му беше минало след удара с палката. Той се притесняваше, че болката ще му пречи, ако се наложи да се бие, затова спря и глътна няколко успокоителни, които му беше дал Таро. Усети, че гърбът му е мокър. От устата му излизаше пара, защото нощният въздух беше доста студен.
Акира вървеше напред. Те излязоха от дърветата и се оказаха на някакво затревено плато. Пресякоха го бързо и стигнаха до следващия склон. Той беше още по-стръмен, освен дървета тук имаше и големи камъни, които затрудняваха движението им през гората. Тъй като нямаха нито компас, нито карта на местността, налагаше се периодично да спират, да се взират в далечината нагоре и да коригират посоката. Не след дълго се наложи да преминат през заледени поточета, да се катерят по остри скали.
Върхът се издигаше като гърбица в мрачното беззвездно небе. Савидж свали инфрачервените си очила, за да избърше потта около очите си и остана изненадан, че луната сега изглежда по-ярка. Върхът на планината сякаш беше осветен от ореол. Той неочаквано осъзна, че причината не беше в лунната светлина, а в нещо друго, намиращо се в самата планина. Светлини. На върха имаше някакви светлини. „Бяхме прави“ — помисли си Савидж. — „Там горе има някаква сграда!“
Акира също беше забелязал. Той направи решителен жест, че е готов да продължи. На Савидж му се искаше Таро да беше сложил в раниците им и специални обувки с грайфери, но нямаше начин да предвидят всичко.
Спряха едновременно. Този път не за почивка, а за да извадят от раниците уредите за откриване на сензори за натиск. Савидж забеляза с удовлетворение, че волтметрите и микровълновите монитори, които Таро им беше дал, не бяха със светещи циферблати. Иначе щяха да станат мишена за снайперисти. Макар че остана доволен от професионализма на Таро, Савидж все пак беше неспокоен. Екипировката им беше същата като тази, която беше използвал, за да проникне в имението при Рейчъл. Отново изпитваше чувството, че е бил тук преди и е минал през всичко това. Облаците станаха по-гъсти и заваля дъжд, който също му напомни за бурята на остров Миконос. Спомените — истинският и фалшивият — го преследваха. Имението на Пападрополис. Планинският хотел „Медфорд Гап“. Той погледна навъсено към светлината на върха и потръпна.
„Времето. Да. Точно така, времето“ — мислеше си той. — „Миналото. Да върви по дяволите. Само настоящето има значение. И бъдещето с Рейчъл.“
С още по-голяма решителност той притегна раницата си и постави слушалките на микровълновия детектор. Акира направи същото с изводите на волтметъра. Савидж го наблюдаваше през инфрачервените очила. Акира, целият ужасяващо зелен, напрегна всичките си мускули.