Савидж внимателно се изправи. Калта се стичаше по дрехите му. Потрепери от напрежение и студ. Внимателно се приближи до стълбовете и се напрегна, за да чуе шума в слушалките. Намръщи се недоволно. Остана озадачен от тишината. Дали можеше да приеме, че системата е изключена?
„А имаше ли някакво значение?“ — помисли си той. — „Кой ще отговори на алармата? Никой не стреля по колите, които се отдалечиха по пътя. Ударният отряд свърши своята работа. Този изстрел преди да потеглят колите беше последният смъртоносен удар. Всички горе са мъртви!“
Савидж пристъпи напред между стълбовете, последван от Акира, изкачи обляния от дъжда хълм и залегна. Бавно запълзя към светлината.
17.
Замръзна на място от гледката, която се откри пред очите му. Усети как сърцето му прескача. До него Акира въздъхна тежко. Беше изпаднал в шок. Катеренето в планината и различните препятствия, които странно му напомняха за проникването в имението на Пападрополис, бяха нищо в сравнение с натрапчивия спомен за една друга сграда. Гледаше като втрещен без да може да си поеме дъх. С ужас откри, че се намира пред планинския хотел „Медфорд Гап“.
Не! Това беше странно японско копие на причудливия архитектурен комплекс. Всички прозорци светеха. Централната част приличаше на японски замък — беше на пет етажа, обособени със собствен покрив и с парапет покрай всеки от тях. Отстрани бяха залепени други сгради в коренно различен стил. Традиционна селска къща със сламен покрив беше пристроена до нещо, което напомняше светилище, покрито с каменна плоча. По-нататък церемониална чайна граничеше с пагода от кипарисово дърво.
Савидж разтърси глава, за да се пребори с обзелите го чувства и да възвърне здравия си разум. Не можа да отгатне предназначението на повечето от постройките, но всички те имаха нещо общо помежду си. Цялостната сюрреалистична картина, която беше пресъздадена с най-големи подробности, сякаш олицетворяваше различните стадии в японската архитектура.
Савидж наведе очи съкрушен. Ужасът съвсем скова мозъка му, защото това, което видя, беше още по-страшно. Поляната бе осеяна с трупове.
На мъже.
Всичките бяха японци.
Някои бяха с костюми, други с традиционното облекло за бойни изкуства. Всеки от тях имаше кърваво петно на гърдите… или на гърба, в зависимост от това как беше паднал на земята в агонията си.
Преброи десет души.
Всичките бяха с пистолети или автоматично оръжие до тях. Никой не помръдваше. Савидж усети как нещо се надига към гърлото му.
Тръпчивият дъх на кръв го удари в ноздрите.
Акира сбърчи чело при вида на тази кланица.
— Били са изненадани — отбеляза Савидж след като успя да потисне отвращението си и вдигна един от пистолетите. — С този не е стреляно.
— Нито пък с това узи — добави Акира.
— Ударният отряд е бил добре организиран. Действали са доста ефикасно и изключително умело.
— Появили са се откъм гората.
Савидж кимна.
— Свършили са си работата и са избягали с чуждите коли.
— Не видяхме никакви превозни средства на идване — учудено каза Савидж. — Как ли са стигнали дотук?
— Може би са дошли преди няколко дни. Ако са знаели, че обектът на нападението им ще е тук, нищо не им е пречило да изчакат, докато се появи. Един път ми се наложи да охранявам неотлъчно Главния си цели четиридесет и осем часа.
— И мен са ме обучавали да стоя в джунглата с дни. Да — продължи той, като се опита да потисне надигащата се в гърлото му ярост, — всичко, което знаем е, че са успели да проникнат на това място, скрили са се и… Останалото е добра дисциплина.
— Кой ли е техният даймио?
Савидж потръпна от отвращение.
— Вероятно някоя фанатична лява групировка. Може би японската „Червена армия“. Кой знае? Пропуснахме своя шанс. Пристигнахме твърде късно. По дяволите, никога няма да разберем.
Савидж местеше поглед от един убит на друг. Той преглътна и каза:
— Аз знам какви са тези мъже. Те бяха преградата между нас и Шираи. Ние искахме да се доближим до Шираи, да го разпитаме, а те бяха поставени, за да го охраняват. Петата професия. Те просто са спазвали правилата. Знаели са своите задължения. Направили са всичко възможно, за да ги изпълнят докрай.
— Да — отвърна Акира кратко, избърса дъжда от очите си и застана мирно, после се поклони и промърмори нещо като молитва.
— Какво каза? — попита го Савидж.
— Поверих ги на предците им. Обещах да ги почитам до собствената си смърт. Заклех се, че ще направя всичко възможно да успокоя техните души.