— Добре. В Америка католиците като мен биха казали „Господ да ги благослови и да ги закриля“.
— Душите им ще го разберат.
Изведнъж Савидж рязко каза:
— Шираи… Може би не е мъртъв, а само ранен. — Чувстваше, че сърцето му ще изскочи. — Може да се е скрил. Трябва да го открием.
Савидж се втурна към постройката, Акира беше до него.
— Напразно се надяваш. И аз искам отговори не по-малко от теб. Убийците са си знаели работата. Няма как да са избягали без причина преди да приключат мисията си.
— Винаги има някакъв шанс!
18.
Стигнаха централния вход на пететажната сграда, която напомняше на японски замък. Вратата беше отворена.
Савидж застана от едната страна, а Акира от другата. Оглеждаха вътрешността, в случай че не всички убийци си бяха тръгнали. А може и някой от охраната на Шираи да е оцелял и да си помисли, че те също са от убийците.
Не откриха нищо подозрително и се промъкнаха вътре. Приведени, те тръгнаха отново в противоположни посоки. Държаха напрегнато пистолетите и се въртяха на всички посоки, за да могат да реагират навреме при нужда.
Нищо не ги заплашваше.
Защото всички бяха мъртви. Големият хол, облицован с опушено тиково дърво и свещници, направени във формата на японски фенери, беше осеян с трупове.
Савидж наведе пистолета си надолу. Тръпчивият мирис на кръв и екскременти, както и видът на толкова мъртви, едва не го накара да повърне.
Вдясно от вратата петима души лежаха в локви кръв. Трима други бяха проснати зад тях. Следващите четирима бяха вляво до стълбището, което беше абсолютно същото, както и в „Медфорд Гап“.
— Боже мой — каза той и се насили да продължи. — Колко ли още ще намерим?
Те с ужас претърсиха съседните стаи, където намериха още мъртви.
— Това е прекалено много… — каза Савидж и се подпря на стената зад него. Там, редом с мечовете, висяха рисунки направени с туш. Изкуството на мира и войната. Той избърса потта от челото си и продължи: — Участвал съм в толкова сражения, че дори не мога да ги изредя всичките. Убивал съм толкова пъти, виждал съм толкова хора да умират. Но това тук е прекалено много. Когато всичко свърши, когато най-сетне ще можем да се оттеглим, ще приветствам това, което ти самият нарече избавление.
— Искам само едно… Спокойствие — довърши Акира.
— Да, и край на непрестанната заплаха.
— Винаги ще съществува някаква заплаха. — Меланхолията в гласа на Акира се усили. — Така е устроен светът.
— Разликата е — въздъхна Савидж, — че няма повече да рискувам живота си за непознати. Само за Рейчъл.
— Все още си под влияние на нашето обучение при Греъм. Искаш да се грижиш за някого. Отсега нататък аз сам ще си бъда Главен. Ще защитавам себе си.
— Ще бъдеш много самотен.
— Но не и с приятел като теб.
Савидж сякаш бе залян от топла вълна.
— Наистина ли правилно чух? Нарече ме приятел.
Акира направи един жест с ръка, който означаваше, че въпросът е приключен.
— Трябва да намерим Шираи.
Тръгнаха към стълбището. Заобиколени от смърт, потиснати, те се отправиха нагоре, прекрачвайки непрекъснато през мъртви тела.
На площадката се обърнаха и продължиха по витата стълба.
— Тази стълба напомня ли ти нещо? — попита Савидж с пресипнал глас.
— Стълбището от планинския хотел.
Стигнаха следващия етаж.
И тук беше пълно с тела.
— Няма ли да има край? — въздъхна Савидж.
— Ако той не е в тази постройка, ще трябва да претърсим и останалите — отвърна Акира. — Няма значение колко време ще ни отнеме.
Савидж насочи пистолета наляво, после надясно. И от двете страни имаше коридор, който изглеждаше безкраен.
— Сигурно е свързан с останалите сгради — предположи Акира.
Мъртвата тишина изпълваше пространството и сякаш притискаше Савидж. Той едва си поемаше въздух.
— Виж как са разположени стаите… Вместо врати има плъзгащи се плоскости.
— Същата подредба, както в „Медфорд Гап“.
— Аз знам къде ще намерим този Камичи-Шираи.
— Къде?
— Където винаги е бил в кошмарите ми! Където беше и преди! Макар, че никога не е бил там! — Савидж посочи нагоре към стълбите. — На третия етаж. Там беше стаята му. Там ще го намерим. И преди беше там. И сега ще бъде там.
Те тръгнаха нагоре.
19.
Намериха още тела. Сърцето на Савидж се сви. Кръв. Той не можеше да намери къде да стъпи… Навсякъде кръв. Подметките му издаваха странен звук. Сякаш се вледени. С голямо усилие опипа китките на няколко от мъжете. Нямаха пулс. Вдигна оръжията, които бяха до тях и ги помириса.