— Казвам се Робърт Дойл.
Камичи изглеждаше разочарован.
— Научил си повече отколкото очаквах.
— Другото ми име е Роджър Форсайт, но знаех, че то не е истинско, защото това е името от моя кошмар, но нищо от този сън не се е случвало.
— Да, но ти все пак си използвал Роджър Форсайт от време на време като псевдоним.
— И за това се сетих. Мъжът, който видях в кошмара си — там той ми се представи като Филип Хейли — дойде след нас в Токио. Когато ме преследваше в храма Мейджи, той ме наричаше Форсайт. След като не му отговорих, той ме нарече Дойл. Накрая реших, че най-вероятно първото име е псевдоним, защото чак след като не му отговорих, той пое риска да извика истинското ми име на публично място.
— Много си проницателен.
— Сега искам да знам кой е той.
— Филип Хейли не е истинското му име. Това е псевдоним, също както и Роджър Форсайт.
— И така, кой е той?
— Това е свръзката ти от ЦРУ.
20.
— Моля?
Докато Савидж очакваше отговора на Камичи, изпаднал в шок, до слуха му достигна някакъв шум от плъзгане на врата. Преживя втори шок, наблюдавайки как се отместват една след друга плъзгащите се плоскости. В коридора се появиха мъже, всички бяха японци, облечени с костюми и въоръжени.
— Моля ви, махнете пистолетите — каза Камичи.
Акира рязко му отвърна на японски.
Камичи му отговори със спокоен тон, след което се обърна към Савидж:
— Твоят съдружник смята, че е по-добре да ме застреля.
— Не само той — отвърна Савидж, насочвайки отново пистолета си. — Ако тези мъже се приближат, ще те убия.
— Мислех, че търсите отговори. Освен това, ако ме убиеш, те ще убият теб. И каква полза ще има от всичко това? Не, мисля, че е по-добре да си сътрудничим.
Мъжете направиха крачка напред.
Савидж отстъпи зад Камичи. Със свито сърце той се облегна на стената и насочи пистолета към главата на Камичи. Акира се спусна до него, но оръжието му беше насочено към останалите японци.
— Значи Хейли е моята свръзка от ЦРУ? — попита Савидж.
— Ти не знаеш ли, че работиш за управлението?
— Приличам ли ти на човек, който знае това?
— Добре. Измамата има ефект. А ти? — обърна се той към Акира. — Ти знаеш ли, че работиш за японските тайни служби?
Акира стоеше като попарен.
— Чудесно. Планът остава в действие — каза Камичи.
— Мръсно копеле, какво си направил с нас? — попита Савидж и стисна пистолета по-силно, готов да му пръсне черепа.
— Ти вече отговори на този въпрос.
— Как така?
— Доведох ви тук — отвърна Камичи.
— Започвам да разбирам — намеси се Акира. — Тази нощ ти изобщо не си бил застрашен.
— Правилно. Можеш ли да отгатнеш защо?
Акира едва се сдържаше да не повърне.
— Мъртви тела. Толкова много. На това място, което… никога не е било атакувано. Не убийци са застреляли всички тези мъже в желанието си да стигнат до теб. Не са избягали, след като не са успели да те намерят. Не е имало никакви убийци. Тези мъже… — отвращението на Акира беше толкова силно, че той не можа да продължи.
— Да, те умряха по собствено желание. Смело. Достойно. За техния даймио… за своята страна… и нейното наследство, но най-вече за Аматерасу.
— Боже мой — възкликна Савидж. Коридорът сякаш се залюля пред очите му. — О, Господи, ти си луд!
Мъжете пристъпиха напред с извадени оръжия. Савидж сграбчи Камичи за гърба и го забута към стълбището.
Акира се прицели.
— Кажи им да спрат. Ще стрелям — извика той.
— Нима не разбирате? — попита Камичи с отчайващо спокоен и равен глас. — Те са готови да умрат, да жертват живота си за своя даймио, за нацията, за страната на боговете. Искат да изпълнят своето задължение, да се присъединят към своите побратими самураи и техните ками.
Савидж слушаше като втрещен. Той с ужас откри до каква лудост беше стигнал Камичи. Спомни си за масовото убийство в Джоунстаун, за фанатизираните последователи на сектата, които бяха готови да извършат всичко, дори да накарат децата си да глътнат отрова и след това да ги последват.
Изведнъж погледна нещата от другата страна и си представи как тези напълно луди, безнадеждни маниаци успяваха да убедят самите себе си, че само те са безгрешни. Той осъзна и нещо друго. Тук е Изток, а не Запад. Спомни си и за самоубийството на Мишима, който напразно беше призовавал войниците да възвърнат предишното имперско величие на страната си, следвайки божественото й предопределение.
Той се сети и за легендарните четиридесет и седем ронини, които две години чакали, за да отмъстят за мъртвия си господар. След като отрязали главата на врага си и я оставили на гроба на господаря си, завършили живота си със сепуку. В Америка фанатизмът на Джоунстаун се считаше за чудовищен. В Япония Мишима беше уважаван като човек, готов да умре в името на своите принципи. Четиридесет и седемте ронини бяха възхвалявани за тяхната абсолютна преданост към техния даймио.