Савидж по някакъв начин разбираше постъпките на всички тези японци, макар самият той да беше гайджин. Може би защото баща му беше постъпил като тях, като си беше пръснал черепа.
Това в никакъв случай не смекчаваше ужаса наоколо.
— Сега вече разбирам защо оръжията не са използвани — поклати глава Савидж.
Отвратен, но едновременно с това и изпълнен с уважение към тях, той си представи тяхната храброст, тяхната отчаяна решителност, вярата им в Аматерасу, по-силна от страха за собствения им живот.
Савидж се мъчеше да продължи, но нещо сякаш стягаше гърлото му и гласът му стана съвсем дрезгав:
— Те са загинали по собствено желание. Оставили са се да бъдат убити. Благородно са се отказали от живота… извършили са някакъв вид сепуку, но японската общественост ще мисли, че твоите врагове са ги убили.
— За гайджин разбираш нашата ценностна система доста добре. Не съм очаквал такова нещо от теб — каза Камичи.
— Кой ги уби? — попита Акира. — Ти ли?
— Техни побратими самураи, които на свой ред бяха убити, докато остана само тази група тук. Все пак има някаква полза от този разговор — продължи Камичи със зловещо спокоен тон. — Сега разбирам, че съм допуснал грешка.
— По дяволите, така е — съгласи се Савидж. — Тези мъже няма да умрат само заради твоята лудост.
— Не, аз имах предвид оръжията им.
— Оръжията ли? — попита Савидж.
— Мислех, че съм пресметнал и най-малката подробност — отвърна Камичи. — Сега разбирам, че е трябвало да ги накарам да стрелят по дърветата, за да има повече гилзи и смъртта им да изглежда по-драматична. Това щеше да подчертае тяхната преданост и убеденост, с която са ме отбранявали, степента на тяхната жертвоготовност.
Савидж едва не натисна спусъка. Щеше да бъде толкова лесно.
„Не“ — сякаш дочу той гласа на мъртвия Греъм. — „Избягвай емоциите. Те причиняват грешки. Професионалистът трябва винаги да бъде обективен, разумен и да умее да се контролира.“
„Разумен ли?“ — мислеше си Савидж. — „Като Камичи? Неговият отвратителен разум граничи с безумство!“
„Но не и твоят. Трябва да издържиш. Не забравяй задълженията си. Към мен. Към самия себе си. Към петата професия.“
„Да! Точно така!“ — реши Савидж.
Знаеше много добре, че двамата с Акира са още живи, само защото охраната на Камичи не смееше да атакува, докато техният даймио е застрашен.
Все пак той се изкушаваше да натисне спусъка, представяше си удоволствието… щеше да бъде толкова хубаво, правилно, навременно, приятно.
Изнервящо спокойният тон на Камичи го сковаваше.
— Ще се погрижа за този проблем по-късно — каза той. — Ще бъде стреляно от оръжията. Пръстите на моите последователи ще бъдат поставени на спусъка след като оръжията бъдат изпразнени, ако решат да правят експертиза. Всяка стъпка от плана ще бъде изпълнена безупречно.
— И какво целите с всичко това? — попита Акира.
— Разочаровате ме. Успяхте да отгатнете толкова неща, а все още не сте разбрали крайната ми благородна цел.
— Очевидно сме доста глупави — отвърна Акира.
— Кажете ни я — допълни Савидж. — Докажете колко сте умен.
— В доклада ще пише… Историята ще запомни…
— Само ни кажете — повтори Савидж.
— Тази нощ — започна Камичи гордо — ще излезе, че убийци, наети от враговете на Аматерасу, са устроили тази касапница, за да стигнат до мен… Но са се провалили. Най-преданите ми самураи са успели да ги отблъснат след като инициаторите на клането са били убити. Т.е. вие — един агент на ЦРУ и един на японските тайни служби. Трябваше ми някакъв инцидент, нещо драматично, дори символично, нещо от национално значение, което да послужи като катализатор на привържениците ми, което да ги убеди и подтикне към по-решителни действия, да привлече нови членове в „Силата на Аматерасу“. Сцената на масовата сеч в този паметник на японската история и архитектура ще допринесе за значимостта на събитието.
— Пред кого? — попита Савидж.
— Скоро ще разбереш. Представете си отношението към американците, изпратили тези убийци заедно с японските корумпирани политици. Това клане ще предизвика такава омраза към тях, такова отвращение…
— Никой няма да ви повярва — каза Савидж.