— В Америка може би, но в Япония? Те ще повярват. През следващите няколко дни ходът на историята ще бъде променен, развитието на нацията ще продължи по друг път. Аз ще залича грешките от реставрацията по време на управлението на династията Мейджи. Ще върна на страната си нейната традиционна култура, пречистващото управление на шогуната Токугава. Всички чужденци ще бъдат екстрадирани, а тяхната зараза унищожена.
— Предполагам, че ти ще си великият мъж, който ще управлява шогуната — горчиво отбеляза Савидж.
— В името на императора, на когото повече няма да му се налага да се отрича от своя божествен произход.
— Толкова си откачен, че ще прекараш остатъка от живота си в изолатор.
— Най-странното е, че аз съм съгласен с него — каза Акира без да сваля пистолета си.
— Какво?
— Тогава заповядай при мен. Мога да променя плана така, че само този гайджин да умре. Ще изфабрикувам други доказателства за връзката му с японските тайни служби. Твоите достойнства ще са ми от полза.
— Да дойда при теб? Да. Бих желал сега да са други времена. Ако можеше историята да се върне — не само след войната и американската окупация, когато ни бе наложена новата конституция, а чак до реставрацията Мейджи и най-вече до времето на „Черните кораби“. Шогуната Токугава. Тогава е най-големият ни разцвет. Ако можех да живея по това време, когато сме били напълно изолирани и сме усъвършенствали своя дух. Бих искал да нямаме нищо общо с Америка. Атомните бомби бяха модерен вариант на „Черните кораби“ на Пери. Заради тях сега се опитваме да доминираме в икономиката, а не във военната област. Жаждата за пари и за власт, изтощителната работа, която не ни оставя време за размисъл — тези пороци идват от Америка. Те рушат красотата на нашия дух. Ние вече не сме страна на боговете. Ние забравихме боговете.
Савидж не можеше да разбере дали Акира вярва в това, което казва или просто се опитва да отвлече вниманието на Камичи и хората му. В бъркотията той придърпа Камичи по-близо до стълбището.
— Тогава ела с мен — повтори Камичи.
— Не! Твоите действия са… — задавяше се от отвращение Акира — … лудост. Нищо добро няма да излезе от това. Всички тези хора не трябваше да умират. Ти изопачаваш кодекса на честта. Ти не си месия. Ти си чудовище.
— Тогава умри заедно с този гайджин.
— Как ли не — отвърна Савидж, тласкайки Камичи надолу. — Ние изчезваме оттук.
Камичи заповяда на хората си нещо на японски.
Те застанаха мирно и се поклониха.
— Акира, какво каза той?
— „Вие знаете как да постъпите. Изпълнете своята клетва. Благославям ви. Поверявам ви на Аматерасу.“
— Мамка му.
Чу скърцане по стълбите под себе си и внимателно погледна надолу. Видя осем мъже с насочено оръжие.
— Хората, които изпълняваха ролята на убийците и уж си тръгнаха — поясни Камичи. — Имаха заповед да се върнат след като пристигнете. Един от моите хора се свърза с тях по радиостанцията.
— Кажи им да стоят надалеч.
— Или ще ме убиеш, така ли? Това вече няма значение. Виждаш ли, настъпи последният етап.
— Последният етап?
Един от новодошлите стреля по Савидж.
Той се наведе, за да избегне куршума и отклони пистолета от главата на Камичи. Отвърна на стрелбата.
Мъжът тупна на земята.
Междувременно стреля втори, коридорът се изпълни с оглушителен грохот.
Савидж продължи да натиска спусъка… отново и отново… Празните гилзи хвърчаха наоколо, падаха мъже, чуваха се писъци. До него Акира също стреляше по мъжете в коридора. Савидж чувстваше, че нещо не е наред! Куршумите улучваха все стените покрай него. Акира също стреляше и поваляше мъжете един след друг. Изведнъж, когато и последният падна мъртъв… коридорът и стълбището се напоиха с кръв, екскременти… Савидж с ужас откри какво не беше наред.
„Аз не трябваше да съм жив! Тези мъже бяха само на няколко метра.“
„Камичи се наведе, когато започна стрелбата, така че той не би могъл да ми послужи за щит.“
„След толкова изстреляни куршуми да не ни ранят нито веднъж?“
„Невъзможно!“
Той потрепери.
„Освен ако нарочно не са се целили в нас!“
„Господи, те са искали да ни накарат само ние да убиваме!“
„Те са искали да умрат! Те са самоубийци!“
Лудост върху лудост. Твърде много, твърде дълго. Савидж се съмняваше, че разумът му ще издържи. Искаше му се да изкрещи. Чувстваше, че е на ръба на нервен срив и всеки момент ще полудее.
Гневът промени всичко.
— Камичи, ти кучи сине!
Той се извъртя към мястото, където до преди малко стоеше Камичи. Него го нямаше.