— Къде е…
— Там! — извика Акира. — Избяга нататък по коридора.
Савидж се спусна да го догони, прескачайки телата на пода.
Акира се втурна след него, псувайки на японски.
Наближавайки стаята на Камичи, изведнъж сякаш попаднаха в кадър със забавено движение. Jamais vu и deja vu се сляха в съзнанието му. „Бил съм тук и преди! Знам какво ще стане.“
Преди да успее да спре и да реагира на предчувствието си, страхотен удар умъртви нервите на ръката му и той изпусна своята Берета. Зад него изпукаха кости, Акира изохка и пистолетът му тупна на земята.
Савидж се обърна. Сега вече кошмарът оживяваше с пълна сила.
Оказа се лице в лице с трима мъже. Мускулести. Около тридесетгодишни. Японци. Облечени с тъмни костюми.
Убийците от планинския комплекс „Медфорд Гап“. Бяха се появили от стаята срещу тази на Камичи и с мълниеносни удари бяха обезоръжили Савидж и Акира.
Изведнъж Савидж си спомни, че тогава мъжете бяха четирима, а не трима!
Четвъртият държеше самурайски меч, а не бокен.
Всичко стана ясно, когато Камичи излезе от стаята си с изваден меч.
— Пълен цикъл — каза той. — Началото и края. В края е началото.
Един от мъжете извади бокен. Савидж се дръпна, за да избегне удара, но беше твърде късно. Мечът удари с такава сила ръката му, че той се залепи за стената.
— Обещах ви отговор на вашите въпроси — каза Камичи.
Друг мъж посегна към Акира с бокен и едновременно с това го ритна с все сила в стомаха. Акира падна на коленете си след този двоен удар.
— Нали искахте отговори. Направих така, че да бъдат убити всички тези мъже, за да може пресата да разпространи съобщението за смелостта на хората от охраната ми. Куршумите трябваше да бъдат изстреляни от вашите пистолети. В последната ви битка с мен трябваше да останат само тези тримата, въоръжени с дървени мечове.
— А ти — простена Савидж — искаше да бъдеш с катана, не с бокен, защото ти си шогунът, героят на тази битка.
— Вече ви обясних, че търсех много сериозен инцидент, нещо толкова силно, драматично, символично, някакъв катализатор, нещо, което да поведе нацията след мен. Вие ще влезете в историята: Хората ще говорят за това дори след хиляди години — как един проклет гайджин и един изменник японец са довели тук наказателен отряд от наемници, за да ме убият. Как сте се преборили с моите храбри самураи, докато се оказало, че накрая трябва да се изправите срещу мен, само вие и аз, пистолетите срещу моя меч катана.
— И кой ще победи? — Савидж посегна към пистолета си, сграбчи го и изпищя от болка, защото последваха нови удари с бокен по главата, гърба, ръцете, краката.
„Ето, че всичко се случва отново!“
Той се почувства съвсем безпомощен.
„Всичко е било предначертано!“
„Не, не предначертано, а следначертано! Времето е върнато назад! Аз изживявам неща от миналото!“
„Не, ходът на историята не може да бъде върнат назад!“
Савидж изрева, но този път не от болка, а от най-силната ярост, която някога беше изпитвал.
— Копеле мръсно!
Савидж се претърколи, сграбчи своя пистолет, но отново последва нов удар с бокен по дясното рамо, където преди го беше улучила палката. Мускулите на ръката му останаха като парализирани и не му достигнаха силите, за да задържи оръжието си.
Болката усили неговата ярост. Той се обърна, готов да ритне следващия нападател, но онзи успя да скочи навреме и вряза меча си от страната на левия му бъбрек. Изведнъж всичко се размаза пред очите му. Той отново се завъртя, без да съзнава в коя посока и се удари в стената. Един от убийците замахна към главата му и Савидж отчаяно вдигна лявата си ръка, предпочитайки да разцепят нея, а не черепа му.
Някакво петно застана между него и меча. Акира! Той пресрещна меча и отговори на удара. Явно беше успял да се вдигне на крака след унищожителния удар в стомаха. Нападателите очевидно бяха решили, че той няма да стане повече и бяха насочили цялото си внимание към Савидж.
Акира разцепи въздуха с мазолестата си длан и разби носа на убиеца. Плисна кръв.
Следващият мъж замахна към глезените на Савидж и го подкоси. Той падна. Лицето му се удари в дърво. Подът сякаш тръгна към него, после за момент престана да вижда.
Когато зрението му се възвърна, той погледна напред… главата му се замая… в агонията си видя как Акира напада Камичи.
Камичи вдигна своя меч.
„Не!“ — мислено извика Савидж. Jamais vu се превръщаше в реалност! Това, което никога не се беше случвало сега ставаше пред очите му! Пълен цикъл. Изживяваше нещо отминало. В края е началото. Само че началото беше лъжа, а това се случваше в този непоносим момент.