— Последвай ме. Ще минем отзад.
Вместо това тя се втурна към една от вратите, която се виждаше много добре от къщата. Опита дръжката, но не можа да отвори.
— Господи, заключена е — изхлипа тя.
— Трябва да минем отзад, за да не ни виждат.
Тя продължаваше да се бори с ключалката.
— Хайде.
В същия момент се обърна към къщата, откъдето се раздаде изстрел. Един от охраната стоеше с вдигнат пистолет до външната врата, оглеждайки се навън.
„По дяволите“ — помисли си Савидж.
Още един.
Надяваше се, че дъждът е достатъчно плътен, за да не ги видят до гаража. Когато се показа и третият, вече беше ясно, че цялата охрана се е заела с претърсването.
— Нямаме избор — каза той. — Идеята ти е доста щура, но сега не мога да измисля нищо по-добро. Отдръпни се.
Дъждът го пронизваше целия, докато се бореше отчаяно с вратата. Когато отвори, Рейчъл се вмъкна преди него и посегна към ключа за лампата. Той успя да затвори точно навреме, за да не би неочакваната светлина да ги издаде на преследвачите им.
Той видя няколко луксозни коли.
— Сигурно ще е прекалено да се надявам, че имаш ключове? Бих могъл да съединя жиците, но това ще ми отнеме поне минута, която благодарение на теб нямаме.
Рейчъл посочи към една от колите — мерцедес лимузина.
— Ключовете са винаги на тях. Никой не би дръзнал да краде от мъжа ми.
— Тогава защо вратата беше заключена?
— За да ми попречи да взема някоя от колите, ако се измъкна от къщи.
Докато говореха, Савидж изтича след нея към мерцедеса. Тя мина откъм шофьорското място и затръшна вратата точно преди да направи опит да я спре. Както и очакваше, ключът беше там. Колата запали и гаражът се изпълни с изгорели газове. Рейчъл натисна един бутон на таблото, който явно беше за дистанционно управление на вратата. Чу се шум и тя бавно се отвори пред мерцедеса. Савидж едва успя да се пъхне вътре и колата потегли. Той затвори вратата секунда преди тя да се удари в предната стена на гаража.
— Едва не ме остави!
— Знаех, че ще успееш.
— А ако не бях успял?
Рейчъл изви наляво кормилото и тръгна по алеята пред гаража. Един проблясък от лампата освети посинялото й, подпухнало лице. Тя натисна по-силно газта и изви кормилото този път надясно, към алеята пред къщата.
Преди да закопчае колана си Савидж политна също надясно.
— Ако не беше успял да се качиш преди да тръгна ли? Имам чувството, че може да се разчита на теб.
— А аз имам чувството, че си кучка.
— Мъжът ми често ме нарича така.
— Извинявай.
— Е, недей да се извиняваш. Имам нужда от спасител, а не от сантименталности.
— Това, от което имаш нужда сега — отвърна Савидж, — са чистачките.
— Знаех си, че може да се разчита на теб.
Савидж се огледа наоколо и видя хората от охраната, които отчаяно се мъчеха да пресрещнат колата. Те носеха оръжие, но не стреляха.
Защо? В това нямаше логика.
След това разбра.
„С удоволствие биха ми пръснали черепа“ — помисли си Савидж. — „Имат картбланш. Не смеят да стрелят от страх да не наранят жената на Пападрополис. В такъв случай те самите нямаше да бъдат застреляни, а щяха да послужат за храна на акулите“.
Блесна светкавица и Савидж видя пред себе си човек. Мъжът имаше оръжие, но както и останалите, не го използва. За разлика от другите той носеше силно фенерче, което беше насочил към шофьорското място с надеждата, че ще заслепи Рейчъл и ще я принуди да излезе от пътя. Тя обаче вдигна едната ръка над очите си и продължи да кара право към мъжа с фенерчето.
Телохранителят скочи встрани толкова леко, че Савидж се зачуди дали е тренирал нещо специално. Човекът беше вече от страната на Савидж и насочи фенерчето този път към него. И в това нямаше логика. Не можеше да заслепи Рейчъл от тази страна.
Изведнъж проумя неговата логика.
Този път насочваше фенерчето не към нея, а към него.
„За да ме разгледа по-добре! И да ме опише на Пападрополис с надеждата, че някой може да ме идентифицира!“
Савидж бързо закри лицето си с ръце. Когато колата отмина, Савидж погледна назад. Останалите тичаха по пътя пред къщата. Всички лампи бяха запалени и силуетите им се очертаваха ясно в нощта. Човекът с фенерчето беше с гръб към къщата. Междувременно той го беше изгасил, но Савидж успя да види лицето, защото в този миг проблесна нова светкавица.
Не можа да го разгледа както трябва. Не само заради дъжда, който се стичаше по стъклото, но и поради това, че все още не виждаше добре след заслепяването. Освен всичко друго мерцедесът бързо се отдалечаваше от мястото, където стоеше мъжът. Все пак Савидж видя достатъчно. Чертите му бяха азиатски. Безшумният му скок преди малко не се дължеше на гимнастически тренировки, както си помисли Савидж в началото, а най-вероятно на някое източно бойно изкуство.