Пред очите му сякаш прожектираха филм, който беше гледал многократно… той ставаше свидетел на собствения си кошмар.
Савидж изтръпна, когато Акира се нахвърли срещу Камичи.
Четвъртият убиец.
Мъжът с блестящия меч.
„Ако настоящето се беше върнало в миналото — помисли си Савидж, — беше ли то и предсказание за бъдещето?“
„Не! Акира, недей!“
Проснат на пода в непоносими мъки, Савидж се опита да фокусира погледа си. Сърцето му замря, изпълнено с надежда от това, което все пак успя да види. Акира беше сграбчил меча на третия нападател, който едва не пръсна черепа на Савидж.
Миналото, което никога не се беше случвало, не се повтаряше съвсем по същия начин. В съня на Савидж Акира нямаше бокен. Цикълът не беше пълен! Реалността не се съобразяваше с фалшивите спомени! Значи и бъдещето може би нямаше да бъде подчинено на лъжливите събития от миналото.
Камичи замахна с блестящия си меч.
Акира парира удара със своя бокен.
Камичи замахна още веднъж.
Акира отново отклони меча му.
Те се въртяха в кръг, изпитвайки се един друг, нападаха, извиваха телата си, мятаха се встрани.
Акира посегна към Камичи. В същия миг един от лежащите на пода успя да вдигне своя бокен. Хвърли го и улучи рамото на Акира, отклонявайки неговия удар.
Мечът на Камичи счупи този на Акира на две.
Савидж изпищя.
Акира отскочи назад.
Мечът на Камичи изсвистя във въздуха. Стори му се, че стоманеното острие не улучи врата на Акира.
Савидж се молеше наум. „Моля ти се, Господи! Не! Не съм видял…“
Неговият отчаян вопъл остана без отговор.
Акира изпусна меча. Главата се отдели от раменете му. Тя тупна на пода като тиква, претърколи се и спря пред Савидж.
Очите премигнаха.
Савидж не можа да запази контрол върху действията си. Шокът, който преживя, потисна болката, парализираща тялото му.
Той коленичи, после се изправи на крака, изкрещя и пристъпи към Камичи.
Камичи също изкрещя.
Защото обезглавеното тяло на Акира като по чудо продължаваше да се движи към него, посягайки към меча, който той стискаше в ръце. Някакви импулси от мозъка на Акира сякаш управляваха обезглавеното му тяло. Омразата се оказа по-силна от смъртта. Кръвта шуртеше като фонтан от врата му, струите обливаха лицето, очите, дрехите на Камичи.
Той изкрещя още по-силно. Писъкът му беше смесица от лудост и отвращение. Акира измъкна меча от ръцете на Камичи, а той отблъсна обезглавеното съпротивляващо се тяло от себе си.
Савидж вече беше прекосил коридора. Сграбчи меча от доскоро силните ръце на Акира…
… сякаш те още получаваха команди от отрязаната му глава…
… сякаш тези безжизнени пръсти познаха докосването на другаря по съдба…
… Савидж замахна с всичка сила, нададе победен вик когато острието се вряза във вътрешностите на Камичи.
Камичи изскимтя.
Плисна кръв.
Тялото му се раздели на две, горната половина падна надясно, долната…
На Савидж му причерня пред очите. Удар по главата му го повали.
С последни сили единият от телохранителите беше успял да се надигне и да хване меча в ръце.
Савидж падна до главата на Акира. Не беше в състояние да помръдне. Опита се да отвори очи и видя лицето на Акира. Изстена от болка.
„Ще ми липсваш.“
„Опитахме, приятелю.“
„Научихме отговорите.“
„Но това не е достатъчно.“
„Има още толкова да се учи.“
Някакъв последен импулс застави очите на Акира отново да премигнат. Обвити както винаги с меланхолия, но и смърт. Показаха се сълзи, без съмнение рефлекс след смъртта, но и… не, не е възможно… сякаш за сбогом.
Последното нещо, което Савидж чу преди да загуби съзнание, беше стрелба.
Епилог
Ключът към загадката
Заложник на съдбата
Сякаш цяла вечност беше минала откакто Савидж за първи път срещна сестрата на Рейчъл в Атина и заедно бяха посетили Партенона. Тогава Савидж беше цитирал откъс от „Озимандий“ на Шели, за да опише по-добре поуката, която можеше да бъде извлечена от тези руини.
Джойс Стоун бе разбрала този урок. „Нищо — нито богатството, нито славата или властта — нищо не се дава завинаги“ — беше казала тогава тя. Да, наистина е така. Нищо не е вечно. Бъдещето се изпречва пред миналото, интерпретира го и най-често го осмива. Историята. Фалшивите спомени. Дезинформацията. Тези въпроси заедно с продължаващите кошмарни сънища преследваха Савидж. Парадоксът на времето, неговата неумолимост, изменчивост и предателство занимаваха и измъчваха мозъка му.
След като беше разкрито масовото убийство а планинското убежище на Кунио Шираи, японските средства за масова информация заливаха своите читатели, зрители и слушатели с репортажи и хипотези в продължение на седмици. Заинтригувана и не по-малко смаяна, обществеността настояваше за най-големи подробности.