— Значи хората на Таро накрая те спасиха — обърна се той към Еко, но изведнъж си спомни, че тя не знае английски.
Рейчъл му обясни как е станало:
— Докато вие бяхте в планината, учениците на Таро успяха да я освободят.
— Акира щеше толкова да се зарадва — той не можа веднага да продължи, защото в главата му отново нахлуха спомени, — щеше да им бъде безкрайно благодарен. Господи, как ми липсва. Още не мога да повярвам… Тя знае ли, че е мъртъв?
— Да. Еко приготви тялото му за погребалния обред.
— Бих искал да мога да й кажа колко съжалявам.
— Мисля, че те разбира. Тя също съжалява за случилото се с теб и за твоята скръб.
— Аригато — благодари той просълзен и докосна ръката на Еко.
Тя се поклони.
— Учениците на Таро са довели един човек — каза Рейчъл.
— Какво? Кой е той?
— Много е завързано. Когато си възвърнеш силите ще разбереш сам.
— Вече съм достатъчно здрав — той направи опит да седне.
— Сигурен ли си?
— Ще ми помогнеш ли да стана? Твърде много въпроси не получиха отговор. Ако правилно се досещам… Моля те, Рейчъл, помогни ми.
Рейчъл и Еко го изправиха на крака. Те го придържаха от двете страни. Така тримата се отправиха към плъзгащата се врата.
Светлината подразни очите му. Бяха влезли в стая, където около ниска масичка бяха наредени множество възглавнички направо на пода. Таро седеше с кръстосани крака от едната страна, а от другата…
Савидж се вторачи в добре облечения около петдесетгодишен рус мъж, когото той познаваше като Филип Хейли.
Сега той беше уморен, небръснат, със смачкан костюм, горното копче на ризата му беше разкопчано.
Ръцете му трепереха дори по-силно, отколкото тези на Савидж.
— А-а — промълви Савидж. — И този кръг се затваря. Кой сте вие?
— Познавате ме като…
— Филип Хейли. Присъствате в сънищата ми от несъществуващия планински комплекс „Медфорд Гап“. Вие ме преследвахте в храма „Мейджи“. Камичи-Шираи ми каза, че вие сте моята свръзка, че двамата работим за ЦРУ. Отговорете ми! Кой сте вие, по дяволите?
Раздразнението почти изтощи Савидж. Той се олюля. Рейчъл му помогна да се овладее.
— Ако си спомняте, по-добре е да не използваме истинските си имена от съображения за сигурност, Дойл.
— Не ме наричай така, копеле мръсно. Дойл може да е истинското ми име, но аз не се представям с него.
— Добре, ще те наричам Роджър Форсайт, тъй като това е псевдонимът ти в управлението.
— Не, да върви по дяволите. Ще ме наричаш с другото ми име, което използвах докато работех за Греъм. Кажи го!
— Савидж.
— Съвсем правилно. Повярвай ми, точно така се чувствам. Освирепял съм. Какво се е случило с мен? За Бога, кой направи това с мозъка ми?
Хейли разкопча и второто копче на ризата си с треперещи ръце.
— Нямам право да ти разкрия всичко.
— Грешиш. Имаш най-голямото право да ми го кажеш. Имаш моето разрешение. В противен случай ще ти счупя гадните ръце и крака, и… — Савидж посегна към ножа на масичката — Не, може първо да ти отрежа пръстите, после…
Хейли пребледня. Той патетично вдигна ръце.
— Добре. Така да бъде. За Бога, Савидж, успокой се. Знам колко си преживял. Знам, че си разстроен…
— Разстроен, а? Кучи син. Ще ми се да те убия! Говори! Разкажи ми всичко! Без да спираш!
— Всичко се дължи на едно погрешно изчисление. Започна с… Може би не си запознат… В армията се работеше върху нещо, което те нарекоха „Хапчета за смелост“.
— Какво?
— Проблемът е, че независимо от добрата подготовка, войникът винаги се страхува по време на сражение. Искам да кажа, че това е естествено. Когато някой стреля по теб, мозъкът ти изпраща сигнал за бедствие до надбъбречната жлеза и ти започваш да изпитваш страх. Започваш да трепериш и искаш да избягаш. Това е биологичен инстинкт. Може би някой с твоя опит от SEAL да успее да потисне този рефлекс. Но обикновеният войник страда от синдрома „битка или бягство“. Ако той избяга, играта свършва. Така че в армията бяха решили да изпробват разни химикали. Ако на войника се даде хапче преди сражение, химикалът трябваше да прекрати подаването на сигнал за бедствие, който ускорява образуването на адреналин. Войникът не изпитва никакви чувства и се сражава смело. За Бога, сражава се. Работата е там, че при изпитанията всичко било наред. Но след това стресът се отразявал на войниците много зле. Започвали да страдат от нервно разстройство. Ставали безполезни. Преследвали ги натрапчиви спомени.
— Да. Преследвани от спомени. Много добре си го представям. Аз съм експерт по тази част — каза той, като насочи ножа към Хейли.