— Вярата.
— Тя е абсурд.
— Но на мен ми харесва.
— А на мен ти ми харесваш — отвърна Савидж.
Фенерът угасна.
— Ще те помня, Акира, твоята ками, във вятър и дъжд — промълви Савидж.
Те се обърнаха и видяха Еко, която им се поклони.
На свой ред Савидж и Рейчъл също се поклониха.
Погледнаха към градината, посипана с пясък и грижливо заравнена в стила на дзенбудизма. Тя беше създавана от бащата на Акира в продължение на години, после Акира се бе стремял да я поддържа доколкото може след смъртта му.
Савидж се бе постарал да възстанови градината в предишния й вид след посегателството на убийците. Той се помъчи да се усмихне, но очите му останаха тъжни като на Акира.
Прахът му бе разпръснат.
Между пясъка.
Беше останал сам сред природата.
— Знам… сигурен съм, че е намерил спокойствие.
— А ние? — попита Рейчъл.
— Ще се ожениш ли за мен?
— Господи, Савидж, та аз съм омъжена и онзи негодник ме преследва.
— Повярвай ми. Не ни трябва някаква официална церемония. Нещо съвсем лично. Само ти и аз.
— Веднага ли?
— Да, веднага — отвърна той и я целуна. — Обещавам да те обичам, уважавам и да се грижа за теб.
— Звучи прекрасно.
— И още едно последно обещание — той отново я целуна.
— Какво е то?
— Да те защитавам.