Но третият от тях, Асано, сметнал това умилкване около познавача на дворцовите нрави, Кира, за твърде унизително. Кира се почувствал оскърбен и се подиграл на Асано в присъствието на шогуна. Унизен, Асано нямал друг избор освен да защити честта си. Той извадил своя меч и ранил Кира.
Да се извади меч в присъствието на шогуна било непростимо престъпление. Шогунът заповядал на Асано да си направи сепуку, за да изкупи вината си. Асано се подчинил. Но неговата смърт не разрешила конфликта. Суровият кодекс на самураите изисквал от воините на Асано да отмъстят за смъртта на своя господар, като убият човека, който го е оскърбил — придворния Кира.
Шогунът знаел, че безкомпромисните изисквания на воинския кодекс на честта ще доведат неизбежно до нови кръвопролития. За да прекрати враждата, той изпратил свои войски, които да обградят замъка на Асано и да принудят самураите на Асано да се откажат от преследването. Вътре в замъка Оиши Йошио, началник на самураите на Асано, свикал своите хора. Някои настоявали да се бият с хората на шогуна. Други предлагали всички да приемат с достойнство смъртта като техния господар. Но Оиши казал, че смъртта на предводителя им ги освобождава от задълженията им към него. Като проверка на лоялността им, той им предложил да разделят помежду си неговото богатство. Много от тях веднага приели това предложение. Оиши им платил и ги отпратил. От триста самураи останали само четиридесет и седем. Всички те сключили таен съюз, като го скрепили с кръвта си.
Четиридесет и седемте самураи се предали на войниците на шогуна и обявили, че се отказват от всички свои задължения към мъртвия си господар и стават ронини — самураи без господар, скитници. После всеки поел по своя път.
Но шогунът бил изпълнен с подозрения и изпратил съгледвачи, които да ги следят. За да ги заблудят, всички те трябвало да покажат, че водят недостоен и пропаднал живот. Някои станали пияници, други развратници. Един продал жена си за проститутка. Друг убил тъста си. А един от тях успял да направи сестра си метреса на Кира. Накрая, след две години, шогунът се убедил, че те не готвят отмъщение и оттеглил своите хора.
В 1703 година четиридесет и седемте ронини се събрали и атакували замъка на Кира. С дълго сдържана ярост те съсекли нищо неподозиращата стража, влезли вътре и обезглавили оскърбителя. После отишли на гроба на Асано и постави там главата на Кира. Господарят им бил отмъстен.
Но с това техните задължения не свършили. За да изпълнят своя дълг към господаря си, те нарушили заповедта на шогуна да спрат саморазправата. Затова бил възможен само един изход. Шогунът заповядал. Ронините се подчинили. Триумфиращо, всеки от тях забил своя нож в корема си, като го разпорил първо отляво надясно и после нагоре, изпълнявайки точно благородният ритуал на самоубийството, наречен сепуку. Гробовете на четиридесет и седемте ронини и до днес се почитат в Япония като реликва.
Комитатос. Четиридесет и седемте ронини. Савидж и Акира. Кодекси и задължения. Чест и лоялност. Да защитават и ако дългът го изисква да отмъщават — дори с риск за живота си. Петата и най-благородна професия.
Част I
Завръщане от смъртта
Лабиринт
1.
Като се подчиняваше на професионалните си навици, Савидж натисна бутона един етаж по-долу от необходимия. За определени етажи асансьорът работеше с карта с компютърен код, поставена в процепа на контролното табло. Разбира се там не можеха да спират неканени посетители. Савидж имаше такава карта, но не я използва. По принцип той мразеше асансьорите. Затвореното пространство криеше заплаха. Никога не знаеш какво ще видиш, когато се отвори вратата. Не че очакваше някакви неприятности в случая, но ако нарушеше правилата дори веднъж, можеше да го направи отново, когато наистина съществува опасност и тогава нямаше да може да реагира навреме. В този топъл септемврийски следобед в Атина той остана изненадан от слабата охрана на клиента, с когото трябваше да се срещне. Въпреки че беше свикнал да работи с политици или индустриалци, не се срещаше всеки ден с клиент, свързан и с двете среди, който освен това беше и филмова звезда.
Савидж се дръпна встрани, когато асансьорът спря и вратата се отвори. Преценявайки обстановката, той надникна навън и като не видя никой, продължи към надписа на гръцки АВАРИЕН ИЗХОД. Вратата естествено не беше заключена.