Савидж наклони глава и отвърна, озадачен от размяната:
— Задължението ми е да служа. Аригато.
— „Благодаря“ в отговор на неговото „благодаря“? Моят господар оценява високо вашата учтивост.
6.
След като отново излезе на магистрала 80, Савидж погледна в огледалото, за да види дали ги следят. Колите зад него постоянно се сменяха. Това беше добре.
Беше вече тъмно, когато пресякоха планинския склон между Ню Джърси и Пенсилвания. Фаровете на отсрещните коли осветяваха лицата на японците и той можеше да ги разгледа по-добре в огледалото.
Главния изглеждаше заспал — лицето му беше отпуснато, главата облегната назад, но беше възможно само да си почива или да размишлява.
Акира бе постоянно нащрек. Бе невъзможно да разчете мислите му.
Очите му обаче изразяваха такава дълбока тъга, каквато Савидж никога не бе виждал.
За запознатите с японската култура заключенията на Савидж можеха да се сторят наивни. Самият той също знаеше, че меланхолията е присъща на японския характер. Традиционните ценности налагаха своите строги изисквания и правеха японците резервирани. Трябваше непрекъснато да внимават да не наранят някого с необмислени думи и да не се поставят в услуга на други хора. Той беше чел, че в наши дни японецът би се поколебал да каже на случаен минувач, ако онзи изпусне портмонето си — само защото човекът ще се чувства задължен да му се отблагодари с нещо повече от съдържанието на самото портмоне. Савидж беше чел и по-странни случки от средновековието. Ако някой паднел в реката и не бил в състояние да стигне до брега, не можел да разчита на помощ. Това би означавало да оставят жертвата цял живот да се чувства задължена на своя спасител и да се отблагодарява отново, отново и отново, освен ако не върне същата услуга, т.е. да спаси спасителя си. Единствената привилегия за жертвата била да я оставят да се удави, тъй както са решили боговете.
Страхът да не бъдат засрамени, както и задълженията им към останалите, контролираха живота на японците. Това, че бяха посветили всичко на честта, беше за тях не само непреодолимо, но и доста изтощително. Спокойствието им често беше измамно, а умората на духа — неизбежна. Ритуалът на самоубийството — сепуку — беше понякога единственото им спасение.
Савидж се беше убедил, че тази ценностна система е характерна само за истинските японци — тези, които не бяха корумпирани и не приемаха американския начин на живот, наложен след окупацията. Акира създаваше впечатление точно на такъв човек, неподкупен и патриот, предан на Земята на Боговете, независимо от широките му познания за американските пътища и езика. Въпреки всичко очите му изразяваха нещо повече от обичайната японска меланхолия. Тъгата извираше от дълбините на душата му. Толкова дълбока, неразбираема, черна. Черна като стена от абанос, надвиснала над тях. Савидж сякаш се докосваше до нея. Тя изпълваше цялата кола.
7.
Към единадесет пътят започна да лъкатуши из потъналите в мрак планини, отвеждайки ги към град Медфорд Гап. Камичи и Акира отново размениха няколко думи на японски. Акира се наклони напред.
— Като стигнем големия кръстопът в града, моля ви, завийте наляво.
Савидж се подчини. Пътят извън града беше толкова тесен и стръмен, че той се молеше да не срещнат друга кола, идваща отгоре. Нямаше достатъчно отбивки, пък и те бяха разкаляни.
Отстрани дърветата ставаха по-гъсти. Продължаваха да се изкачват все по-нагоре. Фаровете на колата осветяваха натрупания по банкета сняг. Десет минути по-късно пътят стана равен, острите завои отстъпиха място на по-малки. Над дърветата пред себе си Савидж забеляза слаба светлина. Мина през някаква порта, зави, за да избегне купчина камъни и излезе на голяма поляна. От двете й страни имаше множество пътечки, пейки, дори жив плет. Но Савидж беше най-впечатлен от чудатата постройка, която изникна пред него.
В началото си помисли, че са няколко сгради — тухлени, дървени и каменни, на пет, три и четири етажа. Стилът им също беше различен — от градска къща, пагода, замък до швейцарска вила. Някои бяха с прави стени, други — със заоблени. Разните комини, балкони и фронтони довършваха абсолютната архитектурна бъркотия.
Когато наближи, Савидж разбра, че това всъщност е една огромна постройка. „Боже, мой“ — мислеше си той. — „Колко ли е дълго това чудо? Сигурно е над триста метра. Направо гигантска работа.“
Нито едно от крилата нямаше врата, с изключение на средното, където се виждаше дървено стълбище, а на площадката стоеше мъж в униформа. Тя приличаше на онези, които носеха в луксозните хотели. Над вратата имаше и табела — „Планински комплекс Медфорд Гап“.