Савидж спря колата отпред, а мъжът с униформата тръгна към тях. Целият се напрегна.
„Защо, по дяволите, не ми дадоха по-подробни инструкции? Поне да ми бяха казали къде ще отседнем. Това място… на върха на планината, напълно изолирано, никакви обяснения защо дойдохме точно тук, където изобщо не се знае кой влиза и излиза в тази грамада, само с двама души охрана за Камичи… истински кошмар.“
Припомняйки си и мистериозната размяна на куфарчетата, Савидж си позволи да каже на Камичи, че ура или мислите на отделния човек може да е нещо чудесно в Япония, но тук затруднява неимоверно работата на охраната и изобщо какво по дяволите става?
Акира се намеси.
— Моят господар оценява вашата загриженост. Той приема, че чувството ви на дълг ви заставя да се противопоставите на рискованите условия тук. Смея да ви уверя, че с изключение на няколко други гости, хотелът ще остане празен. При това тези гости също имат охрана. Пътят ще се наблюдава. Не се очакват инциденти.
— Аз не съм пръв телохранител, а ти. Моите уважения, но съм доста озадачен. Ти съгласен ли си на такива условия?
Акира сведе глава, стрелвайки с тъжния си поглед Камичи.
— Правя, каквото господарят ми желае.
— Това се очаква и от мен. Все пак ще отбележа, че не ми харесва.
— Забележката е приета. Господарят ви освобождава от отговорност.
— Вие знаете по-добре. Но след като така или иначе съм в играта, не мога да не нося отговорност.
Акира отново наведе глава.
— Разбира се. Препоръките ви бяха много добри. Затова и се съгласих, когато господарят реши да ви наеме.
— Значи ви е напълно ясно, че разговорът ни е излишен. Ще се постарая да си върша работата колкото мога, но занапред не смятам да се обвързвам с вас.
— Не искаме такова нещо.
— Добре тогава.
Отвън пиколото чакаше. Савидж натисна бутона, който отваряше вратите и багажника. Излезе от колата и каза на мъжа да внесе багажа. Нервно се огледа в тъмнината наоколо и тръгна пръв, следван от Камичи и Акира.
8.
Фоайето изглеждаше така, както навярно и в края на миналия век. Стените бяха облицовани с чамови греди. Полилеите бяха от стари железни колела. Допотопен асансьор се мъдреше до извита старовремска стълба. Въпреки историческите си достойнства, хотелът миришеше на плесен и явно започваше да се руши. Приличаше на място, обитавано от призраци.
Савидж беше с гръб към Камичи и оглеждаше внимателно запустялото фоайе. Акира правеше същото, а господарят им разговаряше тихо с възрастната жена от рецепцията.
— Няма да използваме асансьора — каза Акира.
— И аз съветвам клиентите си да го избягват, когато е възможно.
— В този случай господарят ми предпочита да се качи по стълбата.
Савидж си помисли, че Камичи е бил тук и преди.
Стигнаха третия етаж. Мъжът с куфарите спря пред една врата.
— Благодаря. Оставете багажа тук — каза Савидж.
— Както обичате, сър — отвърна той и подаде ключовете на Камичи, а не на Савидж или Акира.
Савидж го проследи с поглед, докато слизаше надолу. Дали е обучаван специално? Очевидно знаеше, че ръцете на хората от охраната трябва да са винаги свободни.
Камичи отключи и остави Акира да влезе пръв, за да инспектира стаята.
Когато се върна, кимна към Камичи, после се обърна към Савидж и повдигна въпросително вежди:
— Вие ще…?
— Да.
Според стандартите на богатите, а защо не и на всички останали, стаите му се сториха направо примитивни. Небоядисани радиатори. Мъждукаща крушка на тавана. Единичен прозорец с най-обикновено перде. Гол дървен под. Тясно легло, покрито със стар, ръчно изработен юрган. В банята имаше само подвижен душ, окачен на мръсен кран. Същият дъх на плесен. Нито телевизор, нито радио, само старомоден черен телефон и то не с бутони, а с шайба.
Савидж отвори единствения шкаф. Лъхна го познатата миризма на мухъл. Тръгна към вратата до прозореца. Взирайки се навън, видя малко балконче. Точно под него слабата светлина се отразяваше в езеро с елипсовидна форма. Отдясно се издигаха скали. Виждаше се и нещо като кей от лявата страна. Зад езерото смътно различи очертанията на стръмна пътека, която водеше към борова гора. Побиха го тръпки.
Излезе от стаята.
— Отговаря ли обстановката на изискванията ви?
— Ако шефът е решил да се чувства като в летен лагер.
— Летен лагер ли?
— Шегувам се.
— А-а, така ли? — Акира се помъчи да се усмихне.
— Исках да кажа, че условията не са от най-луксозните. Повечето ми клиенти не биха дошли тук.