— Господарят ми не се стреми към разкош.
— Както и да е, желанията на Камичи-сан са винаги на първо място — Савидж се поклони към работодателя си. — Безпокоят ме балконите. Няма да затруднят никого, ако реши да се прехвърля през тях. Най-спокойно ще стигне до стаята.
— Всички балкони са на нашите стаи. Освен това в хотела има само още няколко гости. Те, както и охраната им, са достатъчно надеждни. Шефовете им са съдружници на моя господар. Казах, че не очакваме инциденти.
— Притесняват ме и дърветата от другата страна на езерото. Не ги виждам добре, но вечер, когато се запали осветлението, стаята на Камичи-сан ще се вижда съвсем ясно оттам.
— От някой с оръжие ли?
— Така са ме учили да мисля.
— Господарят ми цени вашата загриженост, но смята, че няма причина да се страхува за живота си. Не му е необходима допълнителна охрана.
— Но…
— Господарят ми смята да се изкъпе.
Савидж знаеше, че банята е едно от най-големите удоволствия за японците. Тя не беше за тях просто едно измиване на тялото, а цял ритуал.
— Каквото и да е желанието му, не трябва да очаква, че водата ще бъде достатъчно гореща.
Савидж имаше предвид, че японците предпочитат такава температура, която би се сторила ужасна на западняците.
Акира отвърна:
— Човек трябва да приема неудобствата при пътуване. А вие трябва да се научите да цените величието на заобикалящото ни спокойствие. Докато господарят ми се къпе, аз ще поръчам храната. Когато се приготви за лягане, ще дойда да ви освободя.
Камичи взе куфарите сам, като остави ръцете на придружителя си свободни. Акира се поклони на Савидж и последва господаря си в стаята, като затвори вратата след себе си. Савидж остана на пост. Сега имаше повече време да огледа странната обстановка на хотела. Обърна поглед към вратата в дъното на коридора. Забеляза някакви фотографии по стените: стари, избелели образи, заснети пред обрамченото със скали езеро, семейни снимки на хора, живели през миналия век.
Не се чувстваше спокоен. Обърна се наляво, за да разгледа горния край на впечатляващото стълбище. В тази посока коридорът беше дълъг най-малко сто метра. Огледа се надясно, където забеляза ниша със старовремски люлеещи се столове, а дъното на коридора не се виждаше.
Савидж внимателно се доближи до нишата и видя, че там имаше остър завой точно над главния вход, а след това и още един. Следваше прав участък, също около сто метра, колкото беше дълъг хотелът в тази си част. Тя изглеждаше още по-изоставена, не само поради задушаващата атмосфера на миналото, но и поради потискащото чувство, че си попаднал в капана на времето, в друго измерение. В небитието.
Отново го побиха тръпки.
9.
Два часа по-късно той лежеше на хлътналия матрак в стаята си и четеше рекламния проспект, който беше намерил до нощното шкафче.
Чудноватата история на планинския комплекс „Медфорд Гап“ обясняваше до голяма степен мистериозността на постройките. През 1870 година двойка менонити5, които притежавали ферма в подножието, решили да се изкачат до тук и открили, че към върха има равен участък с езеро, запълвано от топящия се сняг. Мястото им се сторило докоснато от Бога.
Те построили нещо като хижа, точно където е днешният хотел и поканили други семейства да се присъединят към молитвите за възхвала на това небесно кътче на земята. В крайна сметка почитателите станали толкова много, че се наложило да се прави разширение, после още едно, за да приютят уморените от светския живот, които се надявали да намерят отдих и утеха в менонитската вяра.
През 1910 хижата и разширенията били унищожени от пожар. Причината останала неизяснена. По това време двойката, построила хижата, вече не била между живите. Синовете и дъщерите им, предани на вярата на родителите си, започнали да строят отново. Тъй като не разбирали от тези неща, те се свързали с един архитект от Ню Йорк, който бил изоставил професията си, защото смятал, че градът му налага прекалено много ограничения. Той приел менонитската вяра и се посветил изцяло на планината. Интуицията му подсказала, че постройката трябва да бъде уникална, да се отличава от всичко останало, за да накара невярващите да изоставят чернилката и отчаянието на своя живот и да тръгнат към величавата природа на Пенсилвания. В това диво място на върха на планината те щели да открият езерото, което отразявало величието на Бога.
Той построил всяка част в различен стил. Начинанието имало голям успех и сградата постепенно достигнала дължина над двеста и петдесет метра. Идвали посетители чак от Сан Франциско и много от тях отсядали всяка година в една и съща стая. Едва през 1962 наследниците на основателите на хотела с неохота разрешили да се постави телефон във всяка стая. Строгите закони на менонитите забранявали да има радио и телевизор. Изкуството на Бога, проявено във величествената природа, трябвало да бъде единственото развлечение. Танците и играта на карти също били забранени, както алкохолът и цигарите.
5
Менонити — членове на лютеранска секта, основана в XVI в. по време на Реформацията и селските войни в Германия от холандския реформатор Мено Симонис. Обявяват се против експлоатацията на селяните и занаятчиите от господстващата феодална класа.