— Моля ви — продължи мъжът. — Не мърдайте. Претърпели сте злополука.
Пулсът му се ускори. Опита се да размърда устни. Гърлото му беше като циментирано.
— Злополука?
— Не си ли спомняте?
Савидж поклати глава и извика от пронизалата го болка.
— Моля ви — продължаваше да настоява мъжът — не въртете глава. Тя също е наранена.
Очите му се разшириха от ужас.
— Не трябва да се разстройвате. Било е доста сериозно, но засега мисля, че сте вън от опасност. Все пак не мога да съм напълно сигурен. — Мъжът носеше очила и бяла престилка. На врата му висеше стетоскоп. — Знам, че сте объркан. Това ви плаши. Напълно естествено е, но се помъчете да се овладеете. След такива наранявания по цялото тяло и особено по главата временната загуба на паметта е обичайно явление. Аз съм доктор Хамилтън — завърши той, като сложи слушалката на гърдите му.
Това, което каза лекарят, беше прекалено бързо, прекалено много и прекалено сложно, за да стигне изцяло до съзнанието на Савидж. Той се опита да разбере поне най-важните неща.
— Къде? — каза едва чуто той.
— В болница. Трябва да се примирите с положението си. Знам, че сте много объркан. Това ще премине. Сега за вас най-важното е да се успокоите и да не мърдате много.
— Къде? — повтори Савидж беззвучно.
— Не разбирам. А-а, да. Искате да знаете къде се намира болницата?
— Да — въздъхна Савидж.
— В Харисбърг, Пенсилвания. Оказана ви е бърза помощ на сто мили северно от тук, но местната клиника не разполага с необходимото за лечението ви оборудване, така че се наложи един от нашите екипи да ви пренесе с хеликоптер.
— Да — премигна Савидж. — Хеликоптер.
Съзнанието му се замъгли и отново настъпи мрак.
13.
Събуди се от силни болки. Чувстваше, че всяка клетка на тялото му се гърчи от страданието. Усети някакво дърпане за дясната ръка. Насочи очи натам и видя медицинска сестра, която сменяше лекарството в прикрепената за китката му система.
— Болкоуспокоително — каза доктор Хамилтън, появявайки се отнякъде. — Демерол.
Савидж само притвори очи, защото вече знаеше, че кимването с глава ще му причини страдание. Болката все пак имаше и добра страна — помагаше му да вижда нещата съвсем ясно.
Леглото му беше с прегради. Отдясно видя системата, закрепена на метална стойка. Течността в шишето беше жълта.
— Какво е? — попита той.
— Нещо подхранващо — отвърна лекарят. — В края на краищата вече пети ден сте тук. Нямаше как да ви храним през устата.
— Пет дни? — мозъкът му заработи усилено.
Благодарение на болката съзнанието му се беше изяснило достатъчно, за да разбере, че не само главата, а и краката и ръцете му са бинтовани.
Докторът — защо ли тези детайли му се струваха толкова важни? — беше около четиридесетте, рус, с лунички.
— Много ли съм зле? — лицето на Савидж лъщеше от пот.
Докторът се поколеба преди да му отговори.
— Ръцете и краката ви са счупени на няколко места и целите са гипсирани. Ето защо се наложи да включим системата към китката.
— А бинтовете по главата?
— Имахте фрактура на черепа. Освен това имате и три счупени ребра.
Савидж разбра, че гърдите му са стегнати с бинтове, които му пречат да диша. Ясно защо го боляха дробовете. Демеролът започна да действа. Наркотикът не само притъпяваше болките, но замъгляваше и съзнанието му. Не! Имаше прекалено много въпросителни. Направи усилие да се съсредоточи.
— Това ли са най-сериозните ми наранявания?
— Страхувам се, че не съвсем. Натъртени бъбреци. Разкъсан апендикс и далак. Вътрешен кръвоизлив. Наложи се да ви оперираме.
Не чувстваше вече почти нищо, но все пак осъзна, че има и катетър между краката.
— Благодарете на бога, че останалите наранявания не са толкова сериозни.
— С други думи целият съм на трески.
— Чувството за хумор е добър признак. Значи се възстановявате.
— Злополука, казвате?
Савидж на всяка цена искаше да изясни мислите си.
— Още ли не си спомняте?
— Сякаш съм като в мъгла. Преди време… Помня, че бях на Бахамските острови.
— Кога? — попита докторът бързо. — Спомняте ли си месеца?
Савидж направи усилие да се сети.
— В началото на април.
— Горе-долу преди две седмици. Можете ли да ми кажете как се казвате?
Савидж едва не изпадна отново в паника. Какво ли име използваше напоследък. Дали ще отгатне правилно?
— Роджър Форсайт.
— Името, което е и в шофьорската книжка. А адреса?
Савидж се опита да се концентрира. Каза адреса на ферма край Александрия, Вирджиния. Греъм я беше наел под чуждо име за него и за още няколко души, които я посочваха в официални документи като постоянен адрес.