— Правилно. Това щеше да е следващото ми решение.
— И след като демеролът намалява уринирането, без него ще мога да уринирам сам — без този проклет катетър между…
— Много бързате, господин Форсайт. Много бързате. Ако минете с половин доза демерол и ако погълнете храната без да я повърнете, може да махнем системата и катетъра. Първо ще видим как ще се справите.
15.
— Още ябълков сок?
— Да, моля.
Савидж се вбесяваше, че не може да използва ръцете си. Пиеше бавно със сламка от чашата, която държеше сестрата.
— Трябва да кажа, че съм впечатлен — това беше докторът. — След като се справихте и с обеда, и с вечерята, утре ще пробваме нещо по-твърдичко. Парчета месо. Може и малко пудинг.
Савидж почувства остра болка по цялото тяло.
— Добре. Може и пудинг.
Докторът се намръщи:
— Искате ли да увелича дозата?
— Не — присви очи той. — Всичко е наред.
— Разбира се. Сивият цвят е съвсем нормален за лицето ви, а пък устните си ги хапете за удоволствие.
— Не искам по-голяма доза. Не искам да ме упоявате.
Още по-ясно си спомни ужасяващия образ на Камичи, прерязан на две от катана и обезглавения Акира в локва кръв.
Твърде много кръв.
„Паднал съм от скалата? Кой ли е съчинил тази история? Какво е станало с телата на Камичи и Акира?“
„Трябва да внимавам да не кажа нещо различно от тези измишльотини. Да разбера какво става.“
Непоносима болка прекъсна мислите му. Той задържа дъха си, за да не изохка неволно.
Докторът се наведе над него и се намръщи още повече.
Болката го отпусна достатъчно, за да си поеме въздух. Затвори очи, после ги отвори и помоли сестрата:
— Още малко сок, моля.
— Вие сте най-волевият човек, когото съм виждал — отдъхна си и лекарят.
— Всичко дължа на медитацията. Кога ще ми махнете системата и катетъра?
— По всяка вероятност утре.
— Сутринта?
— Ще видим. Между другото имам изненада за вас.
— О-о — Савидж се напрегна.
— Казахте, че не искате приятелите ви да знаят за случилото се. Все пак един от тях е разбрал. Дойде преди малко. Чака отвън. Не искам да го пускам преди да видя как сте и преди, естествено, да ви питам.
— Приятел?
— Филип Хейли.
— Не се и съмнявах. Добрият стар Фил. — Савидж никога не беше чувал това име. — Нека да влезе. Ако нямате нищо против, бих искал да го видя насаме.
— Разбира се. След като свършите…
— Нещо нередно ли има?
— Ами как да ви кажа. Вече изминаха няколко дни и трябва да поразмърдате червата си. С тези гипсирани ръце и крака едва ли ще се справите сам.
— Страхотно.
Докторът излезе доволен. Сестрата го последва. Савидж примирено остана да чака.
16.
Вратата се отвори.
Макар че не беше чувал за Филип Хейли, мозъкът му работеше достатъчно добре, за да познае влезлия. Беше американец. Над петдесетте. Със скъпи дрехи. С хитри очи на политик или дипломат от висшия ешелон.
Един от присъстващите на разговорите в „Медфорд Гап“.
Савидж така и предполагаше, че все някой ще се появи. Точно затова искаше да не му дават успокоителни, доколкото е възможно. Тялото му си оставаше неподвижно във всички тези бинтове, гипс и превръзки. Експерт по самозащита, сега той беше направо безпомощен. Филип Хейли би могъл да го убие без никакво затруднение. С инжекция. Или капка отрова в устата. Да го напръска с нещо.
Посетителят носеше рози и шоколадови бонбони. Вместо тях можеше да носи оръжие. Имаше мустаци, бръчки около очите и голям пръстен, който би могъл да съдържа бързодействащ химикал.
— Надявам се да не ви стане лошо от мириса на розите — каза мъжът.
— Щом вие ги понасяте и аз ще мога — отвърна Савидж.
— Мнителен сте — мъжът остави розите и бонбоните на стола.
— По навик.
— Много полезен навик.
— Филип Хейли?
— Струва ми се съвсем нормално. Анонимно. Типично американско. Също като Роджър Форсайт.
— Признавам, че псевдонимът ми е абсолютно безличен. Както току-що казахте — това е целта.
— Така е. Който избира такъв псевдоним обаче, не е безличен. Вие сте човек с характер.
— Може би не съвсем. Очевидно съм станал небрежен. Казват, че съм паднал — отвърна Савидж.
— Истинска трагедия.
— Да. Паднах в коридора на хотела.
— Не е чак толкова лошо като падане от скала. Но все пак е ужасна трагедия.
— Известно време не си спомнях, но после вече нарочно повтарях измислената история. Не съм се разприказвал.
— Точно това очаквахме от човек с вашата репутация. Въпреки всичко, трябваше да направя проверка. За да съм сигурен.
Савидж потръпна от болка: