Тя наостри уши и изведнъж промълви:
— О, господи.
Отпред се чуваше някакъв грохот.
— Вълни — каза Савидж, — които се разбиват в скала.
2.
Грохотът ставаше все по-силен. Превърна се в оглушителен рев. Савидж бе стиснал с все сила руля. Очите го заболяха от взиране в тъмното. Ушите му ехтяха. Опита се да обърне на север, по-далече от разбиващите се вълни. Но силата на вятъра и течението изтласкваха яхтата обратно към скалите, които напразно се мъчеше да избегне.
Яхтата се килна на една страна. Водата обля палубата.
— Страхувам се, че трябва да се махаме — извика Савидж. — Приготви се.
Рейчъл тръгна към долната палуба.
— Недей! — каза той.
— Не разбираш! Там има спасителни жилетки.
— Какво? И не си ми казала досега?
Много скоро тя изскочи бързо отдолу и му подаде гумена жилетка, а друга завърза на себе си. Яхтата се накланяше все повече и все по-дълбоко. Водата изпълваше палубата и изобщо не се отичаше.
— Хвани се за мен! — извика Савидж.
Следващата вълна се разби със страшна сила. Всичко се обърна наопаки.
Савидж се задъхваше, загуби равновесие, удари се в палубата, успя да сграбчи Рейчъл. Двамата се изтърколиха на една страна. Вълните ги задушаваха. Не можеха да си поемат въздух. Нагълтаха се с вода.
Рейчъл бе плътно до него. Савидж се опита да повдигне глава и да извика, преди да го залее следващата вълна:
— Давай назад!
„Трябва да се махнем оттук. Иначе ще се обърне върху нас. Ще ни повлече към дъното.“
— Давай назад!
Рейчъл не можа да се задържи за него. Той я хвана за жилетката.
„Назад“ — помисли Савидж и се оказа отново под водата. „По дяволите! Трябва да се махнем“. — Той показа глава отгоре, пое въздух, после нагълта пак вода и я изкашля. Бе тъмно като в гроб, като черен кошмар. Абсолютна лудост.
Светкавица блесна право в очите му. Стори му се, че огромни вълни се придвижват към него и всеки момент ще го залеят. Изведнъж разбра. Тези страховити черни очертания не бяха вълни! Това бяха хълмове!
Хвана по-здраво Рейчъл. Докато светкавицата още не беше угаснала, успя да забележи на брега огромни валуни, заливани от вълните.
Отново всичко потъна в мрак. Вятърът набираше все по-голяма скорост. Най-накрая ги изтласка към прибоя.
Рейчъл изстена. Савидж се удари в скала и също изстена. В следващия момент водата го заля. Потъваше. Сякаш се върна отново в болницата в Харисбърг, в трескавия сън, причинен от демерола. После му се стори, че е в коридора на „Медфорд Гап“ и губи съзнание от ударите с бокен. Проблесна стомана. Видя как острият като бръснач самурайски меч — катана, отсича главата на Акира.
Шурна кръв.
Главата на Акира падна като тиква на пода.
Търкулна се към него и спря изправена, а очите премигнаха.
„Савидж?“
„Акира?“
Лудост!
Хаос!
Вълните го погълнаха.
3.
— Ш-ш-т — прошепна Савидж. — По-тихо.
Рейчъл продължаваше да стене. Той сложи длан на устата й. Тя се стресна и се събуди, отблъсна ръката му. В очите й се четеше див ужас, сякаш беше видяла пред себе си Пападрополис.
После осъзна грешката си. Страхът й премина. Тя въздъхна с облекчение. Бяха изхвърлени върху скалите. Отстрани ги заобикаляха големи валуни, но сутрешното слънце вече се издигаше над тях. То грееше приятно и сушеше дрехите на корабокрушенците. Небето беше ясно. Лекият ветрец прогонваше последните облаци.
— Преди малко имаше кошмари — продължи да шепне той. — Бълнуваше. Трябваше да те събудя. Не можех да ги оставя да ни чуят.
— Кого да оставиш?
Той посочи през една пролука между камъните. На сто метра надолу по гранитния склон вълните се удряха в брега. Бурята беше изхвърлила яхтата върху скалите. Отломки от нея бяха разхвърляни по брега. Двама гръцки рибари стояха там с ръце на кръста и разглеждаха останките.
— Господи! От хората на мъжа ми ли са?
— Не мисля. Фактът, че са облечени като рибари, не ми говори нищо. Всеки може да се облече така и да се смеси с местните жители. Само че не виждам да носят оръжие и най-важното — нямат предаватели. Все пак не е излишно да внимаваме. Не бих искал да ни открият, преди да реша какво ще правим.
— Къде сме?
— Не мога да ти отговоря. Вълните са ни изхвърлили на камъните. Когато се ударихме в брега, ти припадна — каза й Савидж и си спомни как я беше сграбчил за спасителната жилетка. Знаеше, че ако не го бе сторил, бурята щеше да ги раздели и може би никога нямаше да я види отново. Спомни си как подводното течение ги бе повлякло назад, как вълните се опитваха да ги съборят и той изгуби равновесие, как падна и успя да се изправи, после пак падна и вълните го заляха, как се мъчеше да измъкне и двамата от водата. — Извлякох те нагоре и намерих този заслон тук. Бурята утихна чак на сутринта. Вече бях започнал да се тревожа. Мислех, че никога няма да се събудиш.