Тя се опита да се изправи и изстена.
— Къде те боли?
— По-добре да ме беше попитал къде не ме боли.
— Огледах ръцете и краката ти. Мисля, че не са счупени.
Тя ги размърда полека.
— Изтръпнали са, но иначе всичко е наред.
Савидж приближи показалеца си до очите й и започна да го движи във всички посоки. Погледът й го следеше внимателно.
Той разтвори три пръста и я попита:
— Колко са?
Отговорът беше правилен. Той сви двата.
— А сега?
— Един.
— Гади ли ти се?
Рейчъл поклати глава:
— Не че се чувствам идеално, но не ми се повръща.
— Ако започне да ти се гади или образите да се размиват пред очите ти, веднага ми кажи.
— Мислиш, че може да съм получила сътресение на мозъка?
— Сигурен съм. Иначе нямаше да изгубиш съзнание. Остава да се надяваме, че не е твърде сериозно.
„И нямаш фрактура на черепа“ — довърши мисълта си наум.
— Онези правят нещо там — каза Рейчъл.
Савидж погледна през пролуката.
Мъжете нагазиха във водата и тръгнаха към голяма отломка от яхтата, заклещена в скалите. Вълните ги избутваха отново назад. Обърнаха се с лице един към друг и започнаха да обсъждат нещо, подкрепяйки думите си с жестове. Единият се затича по брега надясно. Скоро се скри от погледите им зад склона. Другият се озърташе наоколо, после тръгна нагоре към скалите.
— Чуди се дали има оцелели — прошепна Савидж. — Ако съм преценил правилно и те не работят за мъжа ти, първият сигурно тръгна към селото за помощ. След като сами не успяха да стигнат до най-голямата част от яхтата, са решили да не се отказват. Кой знае? Може би си мислят, че ще намерят пари или скъпоценности.
— Но ако онзи доведе още хора…
— Ще претърсят района — пулсът му се ускори. — Трябва да се махаме.
Той се надигна. Рейчъл коленичи до него.
— Сигурна ли си, че ще можеш?
— Само кажи какво трябва да правя.
— Като спре да гледа към нас, тръгваме. Не си повдигай главата. Трябва да се правим на змии.
— Ще се преструвам на каквото поискаш.
— Движи се бавно. Да не ни забележи по склона.
Рейчъл посочи надолу и каза:
— Обърна се към яхтата.
— Тръгваме! — Савидж се залепи за скалата и изпълзя между валуните.
Рейчъл го последва.
— Не се обръщай. Понякога хората усещат, когато някой ги гледа.
— Единственият човек, когото искам да виждам, си ти.
Савидж се заизкачва нагоре. Сантиметър по сантиметър. Съвсем бавно.
Въпреки че слънцето печеше в гърба му, усещаше как го полазват тръпки. Очакваше всеки момент човекът от брега да извика по тях. Секундите се превръщаха в минути, но никой не ги спря. Усещаше как Рейчъл пълзи зад него. Той прехвърли склона, изтърколи се в някаква вдлъбнатина и изчака спътничката си. Легна по гръб и въздъхна с облекчение.
Позволи си съвсем кратка почивка. Избърса потта от лицето си и се обърна към брега. Повдигна внимателно глава и погледна натам. Човекът, който беше отишъл до селото, тичаше обратно, следван от жени, мъже и деца. Те се отправиха към останките от яхтата със смесени чувства на страхопочитание и вълнение.
Мъжът, който беше останал на брега, започна да дава заповеди на жените и децата, явно искаше да претърсят склона. Те се пръснаха чевръсто, като оглеждаха всеки камък.
— Скоро ще открият скривалището ни.
Савидж реши да тръгват, но изведнъж спря.
— Какво има?
Той посочи морската шир. Видимостта бе доста ограничена докато бяха долу. Сега от върха той видя малък остров на около четвърт миля на изток.
— Вече знам къде сме. На остров Ринея. Западно от Делос.
— Това добро ли е или лошо?
— Имам готов хеликоптер на Делос. Наех го в случай, че не можем да напуснем Миконос с лодка. Не можах да го извикам заради бурята. Ако успеем да пресечем пролива…
— Ако пилотът не ни чака?
— Имаше заповед да стои там четиридесет и осем часа. Екипировката ми остана на яхтата. Няма как да се свържа с него. Трябва да стигнем там до утре.
— Как?
— Има само един начин. Не можем да преплуваме разстоянието до Делос. Остава да откраднем лодка.
Реши, че е време да тръгват, но нещо отново го спря.
Далечно боботене.
Савидж потръпна.
Боботенето наближаваше. Опита се да се съсредоточи и да определи откъде идва шумът. Над водата забеляза някаква точка, която ставаше все по-голяма, докато придоби формата на летящ дракон. Слънцето ослепително блестеше в бронята.