Савидж посочи към висящата надолу плоча.
— От тежестта ни се е наклонила и хлътнала навътре.
— Можеше и съвсем да пропадне — нервно отбеляза Рейчъл.
— Щеше да падне върху нас и да ни смачка. — Един слънчев лъч помогна на Савидж да се огледа по-добре. — Можеше да се срути върху саркофага.
Те бяха тупнали до него. Беше метър широк и също толкова висок, поставен в средата, а пространството наоколо беше достатъчно за тези, които го бяха внесли и оставили.
По стените бяха изсечени фигури на войници и коне.
Савидж погледна отново към увисналия капак.
— Мисля, че вече намерихме подходящо място за скривалище.
— За скривалище? Повече ми прилича на капан. Ще видят отвора и ще ни открият.
— А ако няма отвор?
Савидж се изправи и опита капака.
— Внимавай — предупреди го Рейчъл и отстъпи назад.
Капакът се заклати така, сякаш беше на панти.
Савидж повдигна ниския край. Капакът започна да се затваря. Слънчевият лъч ставаше все по-тънък. С изтръпнало сърце той чу отново шума от хеликоптера. После капакът се затвори и единственото нещо, което се чуваше в тъмнината, бе дишането на Рейчъл.
6.
— Надявам се, че не страдаш от клаустрофобия — шепотът на Савидж отекна от ехото.
— Да не мислиш, че след всичко, което изтърпях, това може да ме разтревожи?
Савидж се усмихна.
— Сега поне ще си починеш. Седни до мен — той сложи ръка на рамото й. — Още ли ти се върти главата?
— Не.
— А как ти е стомахът?
— Боли ме, но мисля… Може да е от глад.
— Това си помислих и аз.
Той разкопча един джоб на панталона си и извади найлоново пликче.
— Какво е това?
— Говежда пастърма и сушени плодове.
Тя отхапа парче месо.
— Сега съм сигурна, че съм гладна. Много е вкусно. Съвсем не очаквах да ми хареса толкова.
— Никога ли не си яла пастърма?
— Аз съм богата и разглезена. Нали така беше?
Той се засмя и се зае със своето парче.
— Сигурен съм, че си жадна, но засега с нищо не мога да ти помогна.
— Колко време можем да изкараме без вода?
— Ако пестим силите си, около два дни. Не бих казал, че няма да чувстваме жажда. Но ние ще се измъкнем оттук до довечера.
Той излъга, за да й вдъхне кураж. Гробницата беше без проветрение и още отсега беше станало горещо. По лицето му се стичаше пот. Може би съвсем скоро щяха да имат нужда от вода.
Въздухът беше спарен и тежък.
— Трябва да…
— Какво?
— Да пишкам — каза Рейчъл.
— Не само ти.
— Срамувам се.
— Няма защо. Иди от другата страна на саркофага. Докато всичко това свърши, няма да имаме тайни един от друг.
Тя се поколеба, но тръгна натам.
В тъмнината Савидж се мъчеше да игнорира звуците, които тя издаваше. Стараеше се да мисли за това, което ги чакаше занапред.
Хората на Пападрополис ще трябва да прекъснат претърсването като се стъмни. Освен ако не използват фенери. А може и светлините на хеликоптера.
„Но островът е толкова малък, че ще свършат преди да падне нощта. Ще решат, че не са ни видели, че сме се удавили или вече сме избягали. Какво ли ни очаква оттук нататък?“ — мислеше си Савидж.
„Страхуват се от Пападрополис. Няма да се откажат от преследването.“
„А Акира? Ако това изобщо беше Акира“.
Савидж не се съмняваше, че беше именно той.
„Акира, който гледаше с тъга и ужас как Савидж изчезва — с яхтата, който беше извикал името му.“
„Акира, чиято глава се беше търколила в краката му преди шест месеца, а очите бяха премигнали.“
„Акира ще се върне. Никога няма да ни остави на мира.“
„Преследва по-скоро мен, а не Рейчъл.“
„Акира умря.“
„А сега ме преследва.“
„Нещо се е случило преди шест месеца. Но, боже мой, какво точно?“
7.
Савидж продължаваше да се поти. Той погледна светещите стрелки на водонепроницаемия си часовник. Девет и четиридесет и пет. Слънцето трябваше вече да е залязло. Преследвачите сигурно са се събрали да обмислят по-нататъшните си действия. Устата му беше пресъхнала, а мозъкът му работеше трудно в този задух. Той побутна Рейчъл, изправи се, за миг се подвоуми, но веднага се стегна.
— Време е.
Те почти не бяха разговаряли след няколкото думи, които бяха разменили преди Савидж да затвори изхода. Само от време на време я питаше дали е добре. Дори и това беше доста рисковано, защото не можеха да са сигурни, че няма да ги чуят, ако претърсват наоколо.
Повечето време прекараха в дрямка. Рейчъл още не можеше да се разсъни. Той отново я побутна. Движенията й бяха забавени. Това го разтревожи, защото не беше изключено състоянието й да се е влошило.