— Хайде — каза й той. — Ще се почувстваш по-добре, ако глътнеш чист въздух.
Това й вдъхна сили. Успя да се надигне. Савидж подхвана капака отдолу и го бутна. Той не се помръдна. Бутна го по-силно. Една мисъл прониза сърцето му: „Ами ако капакът се е заклещил като го затворих? Ако не успея да го отворя? Господи, ако е така, дори двамата не можем да го отместим. Ще се задушим!“
С треперещи ръце той опита още веднъж, като напрегна всички сили. От него рукна пот. Когато чу как капакът изскърца, той мислено благодари на бога. Беше обезумял от радост.
Плочата помръдна половин сантиметър, краят й леко се наклони на една страна. Савидж продължи да бута и в един момент капакът се извъртя така, както когато пропаднаха.
През дупката видя луната и звездите. Почувства и лек ветрец в лицето си. Пое жадно чистия въздух. Рейчъл се залепи за него и също започна да вдишва с пълни гърди.
— Това е така…
Савидж сложи ръка на устата й и погледна нагоре, като се заослушва внимателно.
Дали наблизо има някой?
Не чу нищо. Нито гласове, нито стъпки.
Той избута Рейчъл през отвора, изчака я да се измъкне, хвана се за края на гробницата и се изтласка внимателно нагоре, за да не го затисне плочата.
Легна по очи и се огледа наоколо. Не се виждаха подозрителни силуети или движещи се сенки.
Той издърпа камъка, с който беше подпрял капака, и го върна обратно на мястото му. Ако решат да претърсват тук, нямаше да се досетят, че жертвите им са били през цялото време съвсем близо.
„Ако изобщо успеем да се отдалечим достатъчно“ — помисли си Савидж. Обърна се към Рейчъл и й посочи пътя, по който дойдоха вчера. Щяха да се върнат по него. Тя кимна разбиращо.
Не пълзя дълго, защото ръката му напипа вдлъбнатина в скалата, където се беше задържала вода от вчерашната буря. Облиза пръстите си. Водата ставаше за пиене. Отново ги потопи и докосна с тях устните на Рейчъл. Отначало тя се дръпна, но веднага разбра защо е постъпил така и жадно залепи устните си, за да изсмуче водата. Разбра откъде може да пие още и бързо потопи цялото си лице.
Савидж реши, че може да й стане лошо, ако изпие много вода наведнъж, и лекичко я побутна. Отначало тя се възпротиви, но после отстъпи. Беше негов ред да пие от песъчливата течност. После избърса устата си и огледа отново местността преди да тръгнат.
8.
Половин час по-късно те спряха на върха на хълма, от който се виждаше морето. Луната се отразяваше във водата. Брегът, където бяха разхвърляни отломките от яхтата, сега беше пуст. Савидж погледна надясно. Вчера хората от селото бяха дошли от тази посока. Съвсем скоро разсъжденията му се потвърдиха. Видя осветените прозорци на няколко десетки къщурки. Два хеликоптера бяха кацнали на един равен участък от брега. Мускулести мъже с шушлякови якета и автоматично оръжие патрулираха между къщите. Някои държаха радиостанции и оживено разговаряха.
Савидж продължи да изучава обстановката. На допотопно пристанище вляво бяха привързани шест големи моторници, всяка от които можеше да побере десетина души. Още по-наляво върху каменистия бряг видя осем обикновени лодки. Тези лодки го изкушаваха.
„Там е цялата работа“ — мислеше той. — „Хеликоптерите имат охрана. Рибарските лодки нямат. Това е капан. Тогава как ще се измъкнем от острова?“
След пет минути вече имаше план. Опита се да обясни с жестове и на Рейчъл, но тя не разбра. След няколко неуспешни опита се принуди да прошепне едва чуто:
— Върви по този склон надясно. Когато заобиколиш селото, мини още петдесетина метра, спри и ме чакай. Ще се забавя малко. Ще чуеш стрелба. Не се паникьосвай.
— Но…
— Обеща да правиш каквото ти кажа.
По лицето й се изписа уплаха.
Той я изгледа с неодобрение и посочи настойчиво към селото. Тя се поколеба още минута и запълзя натам.
Съжали я, защото знаеше колко щеше да трепери от страх сама. Но нямаше друг избор. Не можеше да я вземе със себе си. Имайки предвид какво му предстои, тя щеше само да му пречи, а можеха и двамата да бъдат убити.
Почака, докато тя се скри и се опита да събере мислите си. Рибарските лодки примамливо го зовяха. Капанът беше прекалено очевиден. Той не се усъмни нито за миг, че това е засада.
„В момента, в който се доближа, веднага ще стрелят. Може да ме заслепят с фенер за по-лесно. Сега ще видим.“
Савидж запълзя надолу.
„Ще се забавя малко“ — беше казал на Рейчъл, но това „малко“ можеше да продължи и часове. Трябваше да пълзи бавно заедно с движението на сенките, предизвикани от лунната светлина.
След тридесетина минути, за които успя да измине не повече от петдесетина метра, той изведнъж замръзна на място.