— Тогава защо насочи оръжието си към мен?
— За да не ме нападнеш. Трябваше да те накарам да ме изслушаш.
— Светлините приближават — каза Рейчъл.
— Може да ни принудят да кацнем. Има остров отдясно — отбеляза Савидж, като посочи натам. Реши да го заобиколи и увеличи скоростта.
Стрелката за горивото сочеше средата. Савидж поклати глава:
— Ако караме толкова бързо, ще изразходваме твърде много гориво.
— С тази скорост, с която ни преследват, те ще изразходват същото количество — каза Акира. — Аз не бих се тревожил. Те поначало имаха по-малко гориво. Скоро ще им се наложи да кацнат, за да заредят. По-спокойно. А сега да помислим за вас. Вие двамата трябва да сте много гладни.
Акира посегна надолу. С усмивка, която не успя да скрие тъгата в очите му, той подаде на Рейчъл пластмасова бутилка и увити в хартия сандвичи.
Рейчъл я отвори, отпи няколко глътки, след което спря и се обърна към двамата:
— Отбягвате темата.
Савидж разбра какво има предвид.
Акира наведе тъжните си очи надолу и каза:
— Да.
— Това ми звучи като някаква лудост. Какво искахте да кажете?
Савидж и Акира не отговориха. Само се вторачиха един в друг.
— „Аз те видях“ — цитира Рейчъл думите на Акира. — Това чухме, когато потегляхме от пристанището — обърна се тя безкрайно озадачена първо към японеца, а после към Савидж. — Ти също му отвърна. „Аз пък видях теб.“ После гръмотевиците ми попречиха, чух само думата „мъртъв“. Спомням си, че те попитах дали познаваш този човек. На теб не ти се говореше. След малко каза: „Бог да ми е на помощ. Да.“ Следващите ти думи ми прозвучаха доста зловещо. „Видях го мъртъв преди шест месеца.“ Вятърът беше силен и не съм убедена, че съм те разбрала правилно. Прозвуча ми безсмислено. Сега пък този мъж твърди, че те е видял…
— Обезглавен. Савидж, как оцеля?
— А ти как оцеля?
— Мечът отсече главата ти. Тя се търкулна по пода.
— Главата ти спря изправена — прошепна Савидж. — Очите премигнаха.
— Твоите премигнаха.
— О, господи — промълви Рейчъл. — Май ще се окаже, че и двамата сте откачили.
— Не — отвърна й Савидж. — Но тъй като и двамата сме живи, нещо не е наред.
Докато произнасяше това, стомахът го присви и краката му се подкосиха. Рейчъл пребледня и заклати недоумяващо глава:
— За бога. Говорите невъзможни неща. Ако никой от вас не е луд, значи все някой лъже!
Начинът, по който погледна Акира, беше достатъчно изразителен. Ясно, че се съмняваше в него.
Японецът впери тъжните си очи в Савидж и сякаш искаше да му каже, че отхвърля тези подозрения.
— Питам ви още веднъж. Казвате, че сте го видели обезглавен?
— Точно така — отвърна й Акира, като продължаваше да гледа към Савидж.
— А ти си видял него обезглавен? — този път тя говореше на Савидж.
Той кимна. Побиха го тръпки. Имаше чувството, че е в кабината заедно с някакъв дух. Рейчъл вдигна ръце и каза:
— Ще повторя отново. След като това не може да се е случило, значи е лъжа.
— Не ми ли вярваш? — попита я Савидж.
— Знаеш много добре. Колко пъти да ти го казвам? Заклех ти се, че ще те следвам и в ада.
— Чувствам се така сякаш съм вече там. Това, което казваш, че е невъзможно, аз го видях с очите си. Аз бях там. Знам какво се случи. Видях го. Казвам ти… мислиш, че съм луд, не ме е грижа… Казвам ти, видях как един убиец, беше японец, отсече главата на този човек. Този спомен ме преследва от шест месеца.
— И мен също — прекъсна го Акира.
— Нещо не се връзва — отвърна Савидж. — Ние с Рейчъл знаем, че можем да си имаме доверие. Но можем ли да вярваме на теб?
— Напълно професионален въпрос. Аз се питам същото. Щеше да ме разочароваш, ако не беше толкова недоверчив. Нещо повече, щеше да ми се стори подозрително, ако беше повярвал веднага.
— И двамата започвате да ме плашите.
— Започваме? Аз съм в шок от момента, в който видях Акира в имението.
— Само си представи какво изпитах самият аз — каза Акира. — Не вярвах на очите си, когато мина покрай мен с колата… докато те преследвах из селото… когато ти извиках на пристанището.
— Това не доказва нищо — отвърна Савидж. — Интересува ме само онова, което видях преди шест месеца. В него съм сигурен. Не е като да те прострелят и да изглеждаш мъртъв, а после лекарите да те спасят.
— Тогава защо съм тук? Как приказвам с теб?
— По дяволите! Не знам.
— Престанете! — помоли ги Рейчъл. — Направо ме ужасявате.
— Аз изпитвам същото — каза Акира. — Как да ви накарам да ми повярвате? Савидж, през последните шест месеца ти си непрекъснато в кошмарите, които сънувам. Докато се възстановявах…