— Къде отиваме — попита Акира и се загледа в сивото небе, което се превръщаше в синьо с настъпването на утрото.
— В една ферма близо до Атина — каза Савидж. Очите му бяха зачервени от изтощение. — Наех една занемарена къща. Казах на собственика, че съм писател и имам нужда от спокойствие и усамотение, защото пиша биографията на Аристотел.
— А той какво ти отговори?
— Помисли, че имам предвид Аристотел Онасис. Накара ме да му обещая, че ще му кажа всички клюки за Ари и Джаки.
— И обеща ли му?
— Според мен Ари е светец като папата — отвърнах му аз, а той ококори очи и ми каза само: „Вие, професорите, сте едни…“ Взе парите ми и реши, че съм пълен идиот. Сигурен съм, че изобщо няма да се появи.
Акира се подсмихна лекичко, Рейчъл вече се унасяше в сън.
12.
Скриха колата зад къщата. Наоколо се бяха ширнали лозя. Макар че отвън къщата изглеждаше запустяла, вътре беше чиста и добре обзаведена. Савидж се бе погрижил за всичко.
По пътя двамата бяха обсъждали кошмарите си, но тук трябваше преди всичко да се погрижат за Рейчъл. Попитаха я какво иска. Храна? Или да поспи? Беше настояла първо за баня. Стоя там близо час, а когато излезе, беше облечена с рокля на Ив Сен Лоран, която сестра й беше избрала. Бе доста красива, независимо от синините по лицето.
Когато я видя, Акира се изуми.
— В хеликоптера си мислех, че лицето ти е покрито с мръсотия след две нощи и един ден бягство. Нямах представа, че това, което ми изглеждаше като нечистотия, всъщност е…
Рейчъл закри лицето си с ръка.
— Извинявай — каза Акира. — Не исках да те притеснявам, просто трябваше да изкажа съчувствието си. И запомни, моля те, синините са временна работа. Но никой няма право да насилва душата ти.
Рейчъл свали ръка и се усмихна:
— Благодаря ти. Имах нужда някой да ми го напомни.
Савидж не преставаше да й се възхищава. Очите й бяха очарователно сини, а цветът на роклята ги открояваше още повече. Те сякаш светеха с достойнство и издаваха силата на духа й. Тя решеше назад зад ушите мократа си кестенява коса и това подчертаваше още по-добре овала на лицето й. Елегантните й черти бяха започнали да придобиват нормалния си вид.
— Дори да те беше убил, пак нямаше да постигне власт над душата ти — каза Акира. — Аз вярвам в шинтоизма.
Рейчъл кимна в знак на съгласие.
— Това е една от най-древните религии в Япония.
— Досега не съм се интересувала от нея.
— Според шинтоизма, когато човек умре, душата му се слива със заобикалящия ни свят. Животът не се прекъсва. Само се променя. Все едно че се разтваря, но запазва своята идентичност. Върви по своя път. Мъжът ти нямаше да навреди на душата ти, защото дори и мъртва, тя е неуязвима. Тя щеше да заживее друг живот.
— Интересува ме само този живот — отбеляза Рейчъл.
— Естествено — каза Акира и продължи — Шинтоизмът не изисква да се откажеш от настоящето, което ти предпочиташ.
— И в това настояще имам нужда от храна.
— Вече е готова — обади се Савидж. — Агнешко задушено.
— Не звучи лошо.
Наистина си го биваше.
Още не бяха свършили да се хранят, когато Савидж се обърна към Акира:
— Кажи ми го пак.
— Вече ти го казвах пет пъти.
— Добре де, нека станат шест. И двамата уж трябва да сме мъртви, а не сме. Само като си спомня, ме побиват тръпки. Когато те погледна, все едно виждам…
— Ками.
— Какво?
— Онова, в което се превръща човек след смъртта си. Дух. Призрак. Непрекъснато се мъча да си обясня, но не мога. Така че ако искаш да чуеш всичко още веднъж…
— Да. И то с най-големи подробности. Все ще излезе наяве нещо, на което да не си обръщал внимание досега.
— Добре. Бях нает от…
— Муто Камичи.
Савидж слушаше напрегнато.
— Над петдесетте. Леко прегърбен. С изпъкнало коремче. Сиви кичури в черната коса. Хлътнали бузи.
— Точно така бих го описал и аз — не се стърпя Савидж. — Къде те нае?
— В Токио.
— С какво се занимаваше?
— Не знам.
— Все трябва да имаш някаква представа. Опиши ми офиса му.
— Казах ти вече, че се срещнахме на неутрална територия. В някакъв парк.
— После ви взеха оттам с лимузина.
— Точно така.
— Какво представляваше шофьорът?
— Вършеше си добре работата. Имаше перденце и не можах да го разгледам добре.
— Възможно ли е Камичи да е бил политик?
— Не е изключено, но със същия успех можеше да бъде и бизнесмен. Най-силното ми впечатление бе, че изглеждаше изтощен.
— Да. Уморен администратор. Такова бе и моето мнение. Но „администратор“ е твърде широко понятие. Кажи ми какви бяха ръцете му?
— Имаше мазоли на пръстите. Също и на долната част на дланите.